Йън Ървайн - Геомант - 2 том

— Не се ли спускаме прекалено бързо? — провикна се С’лоунд, покатерил се при мангала.

Ниш дръпна другото въже. Нищо не се случи.

— Вентилът е замръзнал! Слизай!

Войникът продължи да се суети около мангала.

— Остави! — кресна механикът. — Нищо няма да направиш.

Крил-Ниш продължаваше да дърпа въжето за затваряне. Снижаваха се прекалено бързо и щяха да се разбият върху скалите. Земята се приближаваше с опасна скорост, но в последния момент бяха повдигнати от повей. Само че вятърът ги отнесе и отвъд мястото за кацане, към други огромни камъни. Ниш се хвърли встрани, за да уравновеси кошницата, блъснала се в ръба на една скала, после в друга, за да падне между тях и да се удари в земята. С’лоунд нададе вик.

Ниш отхвърча и си удари главата в ъгъла на кошницата на Юлия. От сблъсъка мангалът и торбата полетяха надолу. Механикът вече си представяше как пламва, само че нагревателният апарат спря до ръба на кошницата. Някъде високо над главата си Ниш чу изщракване — явно вентилът се беше затворил, защото торбата от плат бавно се издигна нагоре, опъвайки въжетата.

Скитът ядосано пищеше. Ниш се изправи на крака, ожулен, но иначе невредим. Кошницата беше заседнала между два камъка, но за всеки случай механикът привърза балона за една скала.

— И това място става за приземяване. Добре ли си, Юлия?

— Да — тихо отвърна тя. Сложила очила и антифони, тя бавно се измъкна от кошницата си, огледа се и се притисна под ръката на Ниш. Той нежно я прегърна. — Къде е С’лоунд? — промълви тя, почти допряла устни до мишницата му.

Откриха го отхвърчал, лежащ по гръб, с глава, стояща под странен ъгъл. Мъртъв. Беше паднал зле и си бе строшил врата.

Ниш приклекна до него със сведена глава. Не можеше да се каже, че се бе сприятелил с войника, но пък присъствието му несъмнено бе облекчило пътуването. Веселата несмутимост на С’лоунд щеше да му липсва.

Нямаха с какво да го погребат, затова струпаха камъни отгоре му. По-точно го стори Ниш. Юлия не познаваше съвместната работа. Тя гледаше, докато механикът влачеше камъни. Накрая, когато той приключи, дребната жена взе малко камъче, огледа го внимателно, опипа контурите му и го постави на върха на купчината, над главата на С’лоунд. След това седна уморено, сякаш тя беше извършила цялата работа. Може би действително смяташе, че това ѝ действие е било по-изморително от неговия труд. Затвореният ѝ ум представляваше загадка.

— Да вечеряме — каза Ниш, тъй като вече следобедът отминаваше. — А после предлагам да потърсим Тиан. Ти какво мислиш, Юлия?

Не очакваше отговор, но предвид огромния товар, внезапно озовал се изцяло на раменете му, на Ниш му се искаше да поговори с някого.

— Нищо не мисля.

Механикът въздъхна. Следващите няколко месеца преди завръщането във фабриката щяха да бъдат далеч по-трудни от очакваното. Ако изобщо се завърнеха. Той провери съдържанието на раницата на Юлия, провери и подплънките на ремъците ѝ, пресипа даденото му от скрутатора злато в кесията си и пристегна меча. След това потеглиха.

След стотина крачки Юлия захвърли раницата си със скимтене. Докато Ниш отново намести подплатата, слънцето почти залезе. Очевидно днес нямаше да напреднат.

Механикът бързо започваше да унива. Колко мъчителен му се струваше преходът пеш в сравнение с летенето! Трябваше да намерят Тиан бързо, защото запасите им бяха ограничени — всъщност по-голямата част от товара се намираше на неговия гръб.

Впрочем какво правеше тук Тиан? Може би лиринксите я бяха довели заради мощното силово излъчване на това място. Имаше ли начин Ниш да я измъкне от тях? Не, тази мисия щеше да бъде още по-голям провал от предишната. Този път щяха да нахранят някой лиринкс.

Разположиха се да лагеруват сред скалите. Юлия, която никога не се чувстваше уютно на открито, захвърли палтото си веднага щом спряха. Жилетката, блузата и долната риза от паяжинен плат го последваха. Кожата върху раменете и кръста ѝ се беше зачервила, макар че беше носила раницата си само няколко минути.

Ниш беше приклекнал край неразпънатата палатка, приготвящ колчетата. До този момент беше виждал голата Юлия единствено на тъмно. Тялото ѝ беше прекрасно. Не можеше да откъсне очи от нея. През живота си не бе изпитвал подобно желание.

Нощта се спускаше бързо. Механикът накладе огън с накъсани храсталаци, тъй като толкова високо нямаше дървета. Пламъкът трептеше с намерението да угасне бързо, но все щеше да свърши работа за приготвянето на вечеря. Тъй като не можеше да очаква помощ, на Ниш му предстоеше да свърши всичко сам. Но поне тази му заетост го отвличаше от другите мисли…