Йън Ървайн - Геомант - 2 том

— Дори и като малка? — Ниш повтаряше очертанията на тялото ѝ с дланите си.

— Влоши се, когато бях на две. След като изгубих близнака си.

— Имала си сестра?

— Не, беше брат. Мисля, че е умрял. Никой никога не ми каза нищо. Все още ми е мъчно за него. — Тя потръпна. — А преди това не помня. Кожата на другите е много груба. Ръцете им ми причиняват болка.

Механикът нави ръкава си и я докосна с кожата от вътрешната страна на ръката си.

Юлия взе ръката му и я допря до бузата си.

— Твоята кожа е приятна, Ниш — каза тя с леко учудване.

— Ако си сваля ризата — пробно рече той, — ще видиш, че и моята кожа е мека като твоята.

Юлия не отговори, затова Крил-Ниш свали ризата си и едва доловимо приближи гърдите си до гърба ѝ. Пръстите му се плъзнаха към ушите ѝ.

Тя рязко се отдръпна.

— Не ме докосвай по ушите — остро каза Юлия.

Ниш огорчено се отдръпна.

Девойката се обърна, за да го погледне:

— Така в главата ми прогърмява гръм, Ниш. — Тя хвана ръцете му и отново ги постави на раменете си.

Механикът продължи да я разтрива. Скоро се почувства достатъчно дързък да плъзне пръсти по врата ѝ и по-надолу. Когато Юлия не реагира, механикът увеличи радиуса на движенията си, включвайки в тях и гърдите ѝ. Девойката недоловимо въздъхна и притисна буза към ръката му.

Ниш леко докосваше гърдата ѝ с кръгообразни движения, при което отново долови въздишка. Той продължи, преместил пръст върху и около зърното ѝ. Юлия рязко пое дъх. Дишането ѝ се учести. Главата ѝ се отпусна.

— Това е… много приятно — промълви тя.

Поне това бе известен напредък. Ниш отдръпна пръста си. Ръката на Юлия отново го улови и силно го дръпна обратно. Сега механикът бе притиснал зърното между палец и показалец и с много леки движения го разтриваше.

В следващия миг Юлия го блъсна назад и скочи на крака.

— Аз ли направих нещо? — простена Ниш.

Тя бе застанала на пръсти, издала глава напред, обърнала огромни очи към мрака:

— Започва.

— Какво започва? — Крил-Ниш потриваше тила си, болезнено срещнал остър скален ръб.

— Не зная. Сякаш всевъзможни светлини светят право в очите ми. — Тя започна да се извръща, докато ликът ѝ не застана успоредно с извисяващия се връх Тиртракс. — Идва от това място. От планината!

Тиан се събуди през нощта, измъчвана от мисли за своя любим. Беше опитала да се свърже с него преди лягане, ала опитът се бе оказал неуспешен. И този път го беше съпроводило плашещо усещане — сякаш Минис изобщо не съществуваше, за да отговори.

Започваш да изглупяваш , постара се да се укори тя. Той е прекалено зает. Или е отишъл някъде, където не е достъпен — както амплиметът работи само в близост до силови излъчвания. Но пък нали Минис ѝ бе казал да се обади, когато устройството е приключено. Надали би се запилял някъде в такъв критичен момент. Това значеше…

За повторно заспиване не можеше да става и дума, затова тя тихо стана и отиде в помещението, където беше сглобила уреда. Струваше ѝ се, че стаята изглежда различно, макар в първия момент да не разбра защо. Едва когато умишлено излезе, за да угаснат светещите глобуси, тя установи какво е: стъклените тороиди светеха — слабо, неземно сияние.

Тиан затвори вратата, докосна глобусите, за да попречи на запалването им, и се загледа в устройството, което бе сглобила. То изглеждаше живо, готово да бъде използвано. Оставаше само да постави амплимета и да отправи повик към аахимите. Бремето беше от значение — Минис бе изтъкнал това.

Тя извади амплимета, сияещ ослепително, и го понесе към зиксибюла. Можеше да усети енергията, пронизваща измеренията на това помещение. Косата ѝ се беше изправила, дрехите ѝ пропукваха и блясваха.

Все още се намираше на няколко крачки от машината, когато нещо в нея прищрака, а светлината от бипирамидата се пренесе в тороидите. Зароди се жужене. Някаква вълна прониза тялото на Тиан. За фракция от мига стените и таванът се огънаха навътре. Или пък това бе илюзия? При следващото ѝ поглеждане всичко си беше нормално. Но жуженето оставаше. Зиксибюлът сам се беше задействал. Какво ли щеше да се случи, когато Тиан вложеше и амплимета?

Тя спря. Имаше усещането, че нещо не е съвсем наред. Сравни машината с модела, който Минис бе вложил в ума ѝ. Доколкото можеше да определи, сходството между идея и изпълнение бе пълно. Но тогава на какво се дължеше това чувство? Може би на названието? „Зиксибюл“ — неблагозвучно, иноземно. Защо не просто портал? Глождещото усещане изчезна.