Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Върху краката беше разположена дебела плоча, плоска в средата и с изпъкнали ръбове. Нейният материал беше непознат за Тиан: с блясъка на метал (синьо-черен), лек, твърд и як, но когато бъдеше почукан, проехтяваше с порцеланов звън. Към долната му част бе запоено стъкло с удивително син цвят. То също бе покрито с очертания, вложени едно в друго.

Самият зиксибюл се намираше върху тази плоча. Състоеше се от четири стъклени тороида, най-големият от които бе с диаметър две дължини, а най-малкият преполовяваше предната големина. На места ги пронизваха проводници, окончаващи с парчета лъскаво фолио. Най-големият тороид лежеше на дъното, положен хоризонтално. Втори тороид бе разположен в същото положение, на две дължини над него. Крепяха ги магнити — тъй силни, че когато по време на изработката Тиан неволно бе допряла гаечен ключ до един от магнитите, бе могла да издърпа инструмента си единствено с помощта на полиспаст и огромни усилия.

Третият тороид заемаше вертикално положение между първите два. В неговия център се намираше последният, най-малък тороид, също положен хоризонтално, без да докосва нищо. А в центъра на най-малкия тороид се намираше стъклено приспособление, което Тиан не само би се затруднила да опише, но дори и да погледне. Представляваше тръба, нагъната така, че краищата ѝ да се съединяват, ала при това се пораждаше впечатлението, че вътрешността ѝ се извърта навън. Само при вида му я заболяваше главата. Бе го нарекла усуквантор.

Сред, около и над всичко това се виеха жици, метални намотки и проводници, които се свързваха с редица от неразбираемите устройства, над които Тиан си бе блъскала главата при първото си влизане тук. Всичко бе свързано с всичко, но нищо не изглеждаше да прави нещо.

— Убедена съм, че е готово — каза Тиан и отстъпи назад. През целия ден бе провеждала пробните процедури. Всеки елемент работеше така, както ѝ бяха казали, че трябва да работи. Вече на няколко пъти се беше опитала да се свърже с Минис, но нито веднъж не бе получила отговор. Всеки път, когато си помислеше за това, я побиваха тръпки.

— А то за какво е? — попита Хани, гризяща къс зелено сирене.

— За да доведе любимия ми — отвърна Тиан и въздъхна: — Уморена съм. Ще продължим утре.

— Къде по дяволите сме? — кресна Ниш, вторачен в непрогледния мрак.

С’лоунд се засмя кухо:

— Във всеки случай не в морето. Някакво блато, ако съдя по миризмата. И то плитичко блато.

Студеното утро, настъпило след няколко часа, потвърди това. Бяха разкъсали ледената покривка на кално езеро, което им стигаше до кръста. Сред тукашните тресавища не беше много ветровито, така че балонът се беше задържал изправен. Войникът се покатери до мангала, за да огледа местността: навсякъде ги обгръщаха блата. Юлия се поогледа и се оттегли в кошницата. Ниш нахрани скита с два полузамръзнали плъха от специално предвидената за целта кофа. Птицата изпищя и се опита да си откъсне от далеч по-пресните пръсти.

— Сега какво? — В момента закусваха с хляб и сирене, които прокарваха с малко от заобикалящата ги вода.

— Ще съберем тръстика за гориво — отвърна С’лоунд. Нищо от случилото се не го смущаваше. Изглежда бе преживявал далеч по-тежки дни.

Крил-Ниш откъсна няколко стръкчета:

— Това изобщо няма да пламне. Тук ще си изгнием.

— Ще ги поръсим с креозот.

Ниш се съмняваше, че и това ще помогне. Експедицията бързо се превръщаше в ново бедствие, като този път цялата отговорност щеше да падне върху него. Ако изобщо успееха да се измъкнат от това място.

Прекараха деня в късане на тръстика. Това се оказа изключително неблагодарна работа сред ледената кал. Освен това след девет часа неспирен труд — толкова продължи денят — събраната купчинка бе потискащо малка. Някъде следобед Юлия излезе от кошницата си и събра стиска тръстикови стъбла, които подаде на Ниш с жест, съответстващ на връчването на забележителен подарък. Впоследствие механикът бе осъзнал, че това е точно така, но в момента на поднасянето беше нахокал Юлия, която обидено се беше прибрала обратно и цяла нощ не се беше появила.

Тъй като вече беше късно да потеглят, наложи се да изчакат до следващата сутрин. Тогава предположението на Ниш се потвърди — влажните и кухи тръстики се запалваха трудно и не отделяха почти никаква топлина. Полетите с креозот се оказаха по-добро гориво — избухваха в мига, в който бъдеха хвърлени в мангала. При най-първия опит Ниш отхвърча от стълбата и падна във водата. Изникна окалян до уши. Ако това се беше случило във въздуха, в момента механикът щеше да е мъртъв.