Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Това ѝ желание бе наложено не от еднообразието на собствените им запаси, а на ограничеността им. Разполагаха с достатъчно храна за седмица и половина, две, ако икономисваха строго, а после? Иципитси се намираше на седмица път. Освен това нямаха с какво да си купят храна, когато стигнеха там. Ако Тиртракс бе стоял изоставен с години, може би с векове, то и тук нямаше да има нищо, подходящо за ядене.

— Ще потърся, докато ти работиш — предложи детето.

— Добре, но не се отдалечавай прекалено. И не прави нищо опасно.

— Разбира се.

Използваха за спалня една от малкото стаи с прозорец, така че можаха да определят настъпването на утрото. Тази ориентация във времето ги правеше по-спокойни. На зазоряване двете закусиха и тръгнаха да търсят храна, но не откриха нищо. По време на обратния път Хани надникна през една врата и попита:

— Какво е това място?

— Баня. Искаш ли да се изкъпеш?

— Какво е баня?

Тиан обясни. Тази баня бе необичайна, защото когато Хани завъртя крановете, водата бликна от стените и тавана.

— Заставаш под струите и се миеш — обясни занаятчията.

Водата беше приятно хладка, определено по-приятна от тази, с която Тиан се миеше в завода. Хани вече се канеше да излиза, когато внезапно възкликна и се опита да се предпази с ръце.

— Какво има?

— Водата… започва да става гореща.

След няколко опита младата жена успя да настрои температурата. Какъв лукс! Дори и размножителната палата не можеше да се похвали с такава баня. За Тиан това бе най-значителният признак за цивилизованост, поразил я в далеч по-голяма степен от необичайната архитектура и загадъчните машини.

На следващия ден Хани се занимаваше с нещо, което пазеше в тайна. Вероятно подарък, предполагаше Тиан. Самата тя се върна в стаята с устройствата, за да започне да ги разглобява. Триизмерните модели, които Минис ѝ беше показал, без проблем изникваха в съзнанието ѝ. Помненето беше лесната част.

Тя пристъпи към работа. Не разполагаше с подходящи инструменти, което се оказа убийствена пречка. Към края на деня не бе успяла да разглоби дори и едно устройство. С това темпо щяха да са ѝ нужни седмици. Дотогава Минис отдавна щеше да е умрял. Двете с Хани също — от глад.

Занаятчията седна и обърса чело, защото тук беше по-топло от останалия Тиртракс. В този момент дотича момиченцето:

— Виж какво намерих!

Тя държеше бут от някакво неопределено животно, покрит с черен восък. На Тиан ѝ потекоха слюнки.

— Нека аз да опитам първа. Месото може да се е развалило.

— Няма да се е развалило.

— Може и да е, ако е престояло няколкостотин години…

Тиан внимателно обели восъка с ножа си и отряза къс месо. То беше много твърдо, с много тъмен цвят. Освен това силно миришеше на подправки. Тиан отхапа малко. Месото се оказа превъзходно, макар и леко пикантно. Отхапа още. И тя, и Хани бяха свикнали да ядат люто.

Двете се настаниха удобно и пристъпиха към по-сериозна дегустация, като потискаха лютивината с глътки вода.

— Само да имах инструменти… — замечта се Тиан. — Работата ми напредва прекалено бавно.

— Какви инструменти?

— Всякакви. Като онези в раницата ми, само че по-големи.

— Онзи ден намерих цяла стая с инструменти — каза Хани.

— Защо не ми каза?

— Не знаех дали ще ти трябват.

След като Тиан вече разполагаше с повече инструменти, отколкото би могла да назове, работата тръгна бързо. На Хани ѝ омръзна да се щура сама и поиска да се включи. Малката помощница се оказа изненадващо полезна. Пренасяше различни неща, придържаше елементи или просто правеше компания — понякога мълчалива, понякога бърбореща.

Младата жена откри, че моментите, в които Хани не е около нея, я измъчват. Момиченцето бе запълнило кухината, зейнала в живота на Тиан след изпращането ѝ в завода. Хани се беше превърнала в нейно семейство. Истинско семейство, като онези, каквито имаха останалите. А присъединяването на Минис щеше да го направи съвършено.

Тя погледна към детето, седнало върху масата. То си тананикаше и поклащаше крака, докато завинтваше скосен топаз в сребърна тръба с нарези. Тиан се усмихна. Вече виждаше в лицето на момиченцето своя малка сестра.

Хани повдигна очи, улови погледа ѝ и се усмихна в отговор. Младата жена щеше да се разтопи от умиление.

Двете с детето заслужаваха щастие. И Минис.

Само за няколко дни зиксибюлът беше готов. Тиан оглеждаше сглобеното приспособление, докато бавно го обхождаше. Видът му споделяше странността на наименованието. В него не се забелязваше никаква симетрия, но пък от по-далечен оглед излъчваше някаква иноземна красота. Устройството се подпираше на пет издължени крака, изработени от мек, сияещ минерал, приличащ на стеатит, но с цвета и прозрачността на кехлибар. Всеки от краката бе покрит с различни очертания.