Йън Ървайн - Геомант - 2 том

В един момент тя осъзна, че вече трябва да е станало късно. Огледа се за Хани, но не я видя. Всъщност не помнеше и кога я бе видяла за последно. Със сигурност преди часове. Тиан се приближи до вратата. Малката не се виждаше. Къде ли се беше затрило проклетото дете?

Тиан я повика, но не получи отговор. Младата жена пое по огромния коридор. Ехото от ботушите ѝ се разнасяше наоколо. Хани би могла да е във всяка една от хилядите стаи. Нищо чудно да се бе изгубила или да е паднала някъде. В ума на Тиан изникваха безброй потенциални ужаси.

— По дяволите! — високо каза тя. — Сега не е време за игри, Хани!

Някъде отгоре долетя детски писък. Тиан веднага се затича, крещейки:

— Хани? Къде си? Какво става?

Защо, защо я беше изпуснала от очи? Може би някакъв хищник се беше нанесъл тук. Градът във вътрешността на планината би представлявал великолепно леговище. Сега звярът беше хванал Хани — и всичко това заради Тиан.

Нов писък полетя надолу, но този път младата жена осъзна, че Хани пищи от смях. Но къде…

Някакво движение привлече окото ѝ, някъде нагоре по спираловидното стълбище, където то изчезваше към следващото ниво.

— Хани! — изкрещя Тиан, решавайки, че детето пада.

Хани се спускаше надолу с въртеливо движение. Изобщо не падаше — малката пакостница се пързаляше по металния парапет, виещ се като нареза на винт. Ако залитнеше…

Но тя не залитна. С още възторжени викове тя прекоси цялото разстояние до пода, скочи и спря с приплъзване.

Тиан изтича до нея. Не знаеше какво да каже. Много ѝ се искаше да я удари, да ѝ изкрещи никога вече да не прави подобни глупости… Но нито каза, нито направи нещо. Само стоеше и гледаше, със застинал върху лицето ужас.

Видяла изражението ѝ, Хани веднага посърна:

— Какво има?

— Помислих, че някакво диво животно те е нападнало — заекна Тиан. — А после, когато те видях, реших, че ще паднеш и ще си строшиш врата. Ако знаеш как се изплаших…

— Просто се забавлявах. Нямаше да се нараня. Ти просто не искаш… — детето замлъкна.

Тиан знаеше какви бяха премълчаните думи. И това я натъжи, защото бе самата истина. Искрено беше загрижена за малката, но същевременно ѝ беше тежко да се оправя с нея. Каква съм егоистка. Тя иска толкова малко, а аз дори това се скъпя да ѝ дам.

— Хани, не искам да ти се случи нещо. Толкова много те обичам.

Това също беше истина, макар че Тиан го осъзнаваше едва сега. Към това дете бе по-привързана, отколкото към полубратята и полусестрите си. Обичаше я по-силно и от майка си. По-силно от когото и да било — с изключение на Минис.

— Обичаш ме? — прошепна Хани.

— Разбира се. Ела. — Тиан протегна ръце.

Хани не помръдваше. Накрая тя направи крачка напред, отново се поколеба, усъмнена, пристъпи отново и се хвърли в прегръдките на Тиан.

— Аз също те обичам — каза тя в ухото на Тиан. — Но ти не си ми майка.

— Не. — Младата жена усети сълзи в очите си. — Няма как да бъда твоя майка.

— Имах майка, но нилатлът я уби.

Настъпи тишина.

— Каква искаш да ти бъда, Хани? Леля? Приятелка?

— Имах лели. Те също са мъртви. А и… — Тя се отдръпна леко назад, за да погледне към Тиан. — А и си прекалено стара, за да си ми приятелка.

— На колко години съм според теб?

Хани я погледна замислено.

— Много стара. Поне на петдесет.

— Петдесет? Негодница такава! Заслужаваш да те напердаша.

Хани се поотдръпна, макар да не изглеждаше уплашена.

— Тогава на колко си?

— На двадесет. Скоро ще стана на двадесет и една.

— Кога е рожденият ти ден?

Тиан започна да смята. Преди единадесет дни, когато бяха напуснали Иципитси, до рождения ѝ ден бяха оставали две седмици и половина.

— Като мине утре, другиден и после още три дни. След шест дни.

— Двадесет и една. — Хани преценяваше числото.

— Бих могла да бъда твоя сестра.

Момиченцето се замисли над това предложение:

— Винаги съм искала да имам по-голяма сестра.

— Значи е решено. Вече съм твоя сестра.

И Тиан скрепи споразумението със сестринска прегръдка. След миг Хани се отдръпна и заяви:

— Гладна съм.

— Аз също. Да похапнем. Успя ли да намериш вода?

— Да, натам! — Тя посочи и я хвана за ръка. — Ела, ще ти покажа!

Подтичвайки, Хани я заведе до стая, пълна с подобни на кранове приспособления. Момиченцето завъртя един от тях, усукан, и от чучура потече вода. Те напълниха котела и седнаха на пода, за да се подкрепят със сирене, лук и сушено еленско.

— Тази храна започна да ми омръзва — каза Тиан. — Добре ще е да потърсим някакъв килер.