Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Затова тя не се притесняваше, че закупуването на провизии я остави със съвсем малко сребро. Но всеки път, когато използваше колана, тя се сещаше за Джоейн. Милият Джо. Споменът за него все още я караше да се насълзява.

Естествено, щеше да ѝ е нужно време да намери аахимите. Тиртракс беше огромен връх. Но когато наближеше планината, несъмнено представляваща мощен възел, Тиан щеше да е в състояние отново да използва амплимета и да се свърже с любимия си. Минис щеше да я напъти. Ако… ако беше още жив. В противен случай не би могла да намери входа. Храната ѝ щеше да свърши и девойката щеше да се озове насред нищото, на около седмица път от място, където би могла да поднови припасите си.

Тъй като Иципитси се намираше на дъното на долина, из която растяха високи борове, тук планините не се виждаха. Но Тиан ги беше зърнала по време на пътуването с огромната ветроходна шейна. Дори и отдалече Великите планини бяха оправдали названието си — стена от сняг и лед, протегнала се между източния и западния хоризонт. А връх Тиртракс се извисяваше остро над скалната маса. Най-високият връх на Сантенар. Най-високият връх на Трите свята, така заявяваха Историите. Мястото, за което Тиан бе бленувала в продължение на половин година, се намираше само на дни път.

Двете потеглиха призори, отново плъзнали се по заснежена река. Дори и с лек наклон, първият ден беше уморителен. От Гисмел не бяха използвали ските, а сега носеха огромно количество суха храна, достатъчна за три седмици. Макар да ѝ се искаше, Тиан не смееше да бърза. Не искаше да рискува да се нарани тъй близо до целта. Нямаше търпение да дойде време за нощувка, защото след пристигането в Иципитси всяка нощ ѝ бе донасяла съновидения с любимия, всяко по-страстно от предишното. В сънищата ѝ двамата още не бяха дали най-пламенния израз на любовта си, но милувките на Минис я бяха довели до такъв екстаз, че Тиан не можеше да мисли за друго.

От престоя в колибата на трите жени насам амплиметът не бе излъчвал блясък. Искрата му беше видима само сред мрак. Но сега яркостта му изглеждаше по-силна всяка последователна вечер. Вече три пъти девойката се бе опитвала да се свърже с Минис, беше усещала присъствието му, но нищо повече.

Времето се оказа добро. След първия ден, след като отново привикнаха към ските, започнаха да напредват бързо. Планините израстваха пред тях, далеч по-огромни и страховити и от най-дръзките представи на Тиан. Замръзнали водопади проблясваха между върховете, а когато на третото утро вятърът промени посоката си, Тиан можа да чуе оглушителен рев. Някога тези ледници бяха покривали цялата територия на Мириладел, но това време отдавна бе отминало. Сега те заплашително се издигаха високо над земята. Понякога от тях се откъсваха огромни ледени късове. Но природните стихии заличаваха следите от тези рухвания.

Следобеда двете започнаха да се катерят. Това съдържаше значително по-голяма трудност и напредъкът им рязко се забави. Наложи се да изоставят ските като прекалено тежки. Четири дни по-късно бяха достигнали края на дървесния пояс — последна възможност да лагеруват край огън, защото нагоре вече нямаше да има гори (и съответно подпалки). Тиртракс се извисяваше над тях, толкова висок, че трябваше да накланят глави далеч назад, за да зърнат върха му, заровен в облаците.

Тиан се мушна в спалния си чувал в мига, в който приключи с вечерята. Утре щяха да са достигнали целта.

Притисна бипирамидата към гръдта си. Искрата ѝ също пулсираше, като сърцето ѝ. Употребата на амплимета винаги ѝ докарваше кристални сънища, така че близостта му би трябвало да направи съновиденията ѝ още по-ярки.

Хани вече спеше. Тиан чуваше равномерното ѝ дишане. Но девойката не можеше да заспи. В последните дни нарочно се бе удържала да не използва амплимета, защото не бе искала да им дава напразни надежди. И защото искаше да изненада Минис с триумфа си, да види реакцията му. Но сега не можа да се сдържа повече, сложи си шлема, постави кристала в сферата и започна да настройва топчетата.

Отне ѝ дълго време да го намери. Навсякъде около себе си съзираше дим и кървав мрак. Така измина около час. Вече бе започнало да ѝ се струва, че заради напрежението черепът ѝ се покрива с пукнатинки. Но най-сетне бе възнаградена, най-сетне чу гласа, който не ѝ бе мълвил в продължение на пет месеца.

Тиан? Ти ли си това? Възможно ли е?

— Да! — въздъхна тя. — Аз съм, любими.