Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Пътуването до Флаха отне петнадесет дни. През първата седмица корабът не спираше, но след това често започна да пуска котва в различни пристанища, понякога две в рамките на един ден.

Тиан и Хани повече стояха в каютата си. Понякога излизаха да се разходят из претъпканата с хора палуба, студена и ветровита. Сега Хани не се отделяше и на крачка от Тиан — смущаваше се сред хора и не отговаряше, когато някой се опиташе да я заговори. Младата жена разбираше на какво се дължи поведението на детето, макар това поведение да стесняваше и нея самата.

На третия ден Тиан зърна сред облаците позната летяща форма, макар и само за миг. Може би враговете още я преследваха? Или това беше просто съвпадение? Във всеки случай оттогава тя стоеше предимно в каютата и изработваше нови ботуши за Хани (старите ѝ вече се бяха износили напълно). Работата ѝ доставяше удоволствие — отдавна не бе използвала занаятчийските си умения. Освен това ѝ помагаше да подготви пръстите си за една друга задача, към която възнамеряваше да пристъпи веднага след изработката на ботушите.

Хани инстинктивно разбираше кога Тиан има нужда от помощ и често ѝ помагаше. Младата жена оценяваше това, макар че и съвсем сама би могла да се справи. Бе свикнала да работи самостоятелно. Беше ѝ странно да споделя стаята си с друг. Що се отнася до помощта на Хани, това се дължеше на начина, по който детето бе възпитано, а не на някаква симпатия. Тиан беше убедена, че Хани не я харесва.

Малката никога не искаше нищо. През по-голямата част от времето мълчеше, а когато Тиан я запиташе за нещо, отговорите на Хани бяха възможно най-сбити. Скоро занаятчията преустанови опитите си да завърже разговор. Чувстваше се виновна, но все по-често виждаше бреме в лицето на натрапеното ѝ дете. Може би Хани осъзнаваше това. Когато ботушите бяха готови, тя благодари, но продължи да си носи старите.

Втората задача бе да изработи подарък за Минис, пръстен от златна и сребърна нишка. С материал се сдоби от колана на Джоейн. Първо оформи жълтия метал, после и сребърния. Чукчетата ѝ звънтяха часове наред. Работата беше трудна, но това не притесняваше Тиан. Важното беше да е готова преди достигането на планината. Изработването на пръстена нанесе значителен удар върху запасите ѝ от ценни метали, все още ѝ предстоеше дълго пътуване. Но тя трябваше да има годежен дар, въпреки че всичките ѝ опити да се свърже с Минис се оказваха неуспешни. Във все по-голяма степен започваше да ѝ се струва, че пътуването ѝ е напразно.

След втория ден Хани започна да скучае, защото не можеше да помогне при изработката на пръстена. Тиан започна да я учи да чете — с помощта на трактата на Нунар, който бе носила през цялото време. Оказа се трудно. Хани не виждаше смисъл в четенето, а и Тиан откри, че в преподаването далеч не е тъй умела, липсваше ѝ търпение. Но пък момиченцето прояви добър слух и бързо усвояваше говоримия език. Говорът ѝ неизменно ставаше все по-чист и по-ясен.

Свикнало да прекарва целия ден навън, детето буквално бе започнало да се катери по стените по времето, когато най-сетне достигнаха Флаха — сивкав и неприветлив град, в който преобладаваха дървените постройки.

Връх Тиртракс се намираше на север, на около сто и петдесет левги. Тиан бе възнамерявала да прекара остатъка от зимата тук, но впоследствие научи, че в тази изненадващо населена земя е възможно придвижването с ветроходни шейни — стига да тръгнеше по-бързо, защото скоро щеше да започне топенето на ледовете.

— Искате да отидете в Иципитси? — попита човекът, към когото се беше обърнала. Това беше град в северния край на едноименно езеро, намиращ се на около десет левги от планината. — Лесна работа! Ако времето е добро, шейна тръгва за там на всеки три дни. А по това време на годината вятърът духа от юг, така че дневно ще изминавате я десет, я петнадесет левги. Само че ако ви настигне буря, ще трябва да спирате, като нищо за по седмица.

Бури ги настигаха повече от веднъж, но отминаваха бързо. След три седмици пристигнаха в Иципитси, пограничен град, чиито дървени къщи бяха измазани с кал. Въпреки този си вид на временен лагер, градът се оказа по-голям от очакваното. Когато започнеше топенето, хиляди хора щяха да се появят, за да промиват пясък в търсене на сапфири и циркони, довлечени от планините. Но през зимата жителите бяха малко.

Златото на Тиан вече беше свършило, ала тя пак разполагаше с достатъчно сребро, за да стигне до планините. А озовеше ли се сред аахимите, пари нямаше да са ѝ необходими.