Сьюзан Деннард - Ветровещ

Мерик, Кам и Райбър се бяха изкачили на хълма близо до язовира. Планът им беше да тръгнат на север покрай реката до Сирмайските планини, но докато вървяха, беше започнало погребението.

Момичетата поискаха да гледат и колкото и да беше противно, на Мерик също му се бе приискало.

Листата падаха с различна скорост, оранжеви и ярки, зелени и живи. Някои се понасяха по въздушните течения, подскачаха нагоре, а други попадаха на попътна струя и се спускаха на земята. Някои горяха и димът като опашка ги следваше. Други просто светеха — незапалени, но все така ослепителни на залязващото слънце.

— Красиво е — каза Кам с лявата ръка на сърцето си, застанала до Мерик.

Лечителите й бяха казали да стои в това положение и поне веднъж тя се подчиняваше.

Не, не, не „тя “, напомни си той. Кам живееше като момче и макар че Мерик още не беше свикнал да мисли за нея като за „него“, чакаха ги седмици път. Предостатъчно време, за да тренира наново ума си.

— Красиво е — съгласи се Райбър от другата й страна и отмести една плитка, която й влизаше в очите. За разлика от Кам, тя беше запазила плитките си на корабно момче и макар че ги беше вързала назад, едната все се измъкваше.

— Видях достатъчно — отговори накрая Мерик и се обърна.

Стигаше му толкова мрачност за един ден. Той нахлупи колкото може по-ниско качулката си. Твърде много хора се мотаеха наоколо. Фермери от долината и войници, които не бяха на пост на наблюдателниците при язовира. Белезите му вече зарастваха, косата му пак никнеше, а истинското му лице се подаваше през черните мрежести сенки и Мерик не можеше да рискува да го видят.

Светът трябваше да си мисли, че е мъртъв. Не само защото така щеше на спокойствие да преследва Кълен, но защото светът не се нуждаеше от него. Нито пък Вивия, и Мерик знаеше, че без него животът й ще бъде по-лек.

Един заради многото.

Когато двете с Райбър го застигнаха на брега на Тимец, където изровената от копитата пътека се врязваше между дърветата, тогава Кам започна да си тананика позната мелодия.

Тозчас Мерик се наежи и забърза напред. Брезите, яворите и боровете протягаха клоните си към небето.

— Не тази песен, моля те.

— Защо? — попита Райбър. Тя удължи крачките си, за да го настигне. Ботушите й се поклащаха в улеите по пътя. — Песничката има хубав край.

После, преди Мерик да може да я спре, тя запя.

— Видя ли? Краят е щастлив.

Тя се усмихна и от ръкава й се изсулиха две карти със златни гърбове. Тя ги подхвърли към Мерик и Деветте хрътки и Глупака се показаха и запърхаха на бриза, не съвсем естествено.

Мерик спря. Торбата му падна тежко на земята. После се преви и застана на четири крака.

Сърцето бумтеше в дробовете му. Калта и сипеят се размиха пред очите му до червени и сиви ивици, които затрептяха с все по-забързания му пулс в забързаните му ветрове.

Мерик беше глупецът през цялото време. Сега всичко му просветна. Беше желал нещо нереално, нещо, което не можеше никога да има, и то по грешните причини.

Като виждаше само онова, което бе желал да види.

Но и неговата история, като тази на двамата братя, имаше щастлив край. Все още беше тук, нали? И Кълен също, и може би, може би и за двамата имаше надежда да бъдат спасени.

Райбър знаела как да го изцели, така му беше казала. Как да спре странното полупръсване. А отговорът ги чакал в Сирмайските планини и тъй като Мерик нямаше какво да губи, а можеше само да спечели, като й се довери, той си бе стегнал багажа и бе тръгнал на път.

Кам, естествено, отказа да остане в Ловац.

Когато Мерик си спомни упорито стиснатите зъби и свитите й устни, раменете му се отпуснаха. Дъхът му се успокои.