Сьюзан Деннард - Ветровещ

Едва-що бяха напуснали територията на Спорните земи. И макар че Едуан беше се запътил на север, откъдето първоначално бяха дошли с Изьолт, той не смееше да спре.

Още по-малко пък да остави Совата да върви сама. Раменете му отдавна се бяха сковали в притъпяваща ума агония, отвъд болката, но момиченцето спеше кротко. Ако се събудеше, ако той я пуснеше на земята… Твърде бавно, тя щеше да върви твърде бавно.

Едва когато най-сетне слънцето тръгна към залез и иглолистните гори на западна Нубревна протегнаха над пътеката им дългите си мрачни сенки, чак тогава Едуан си позволи да спрат.

Бяха стигнали едно накъдрено, ясно и чисто езеро между дърветата. От другия му край стърчеше забравена, наполовина потопена стена.

— Сами сме — изрече с дрезгав от дима глас нишковещата. — Трябва да спрем.

От часове насам това бяха първите думи, които някой изричаше, и на Едуан те се сториха безсмислени.

Тогава проумя, че тя говореше далмотски, а не номатски — навярно за да не може да ги разбере Совата.

— Не съм доловила човек наблизо, откакто слънцето започна да залязва — тя посочи неопределено към хоризонта. — Пък и… съм жадна.

Това беше. Краят на аргументите й.

Устните на Едуан понечиха да възразят, но Совата се размърда в ръцете му. Прозина се.

И тъй, с изнурени жили, той я спусна на земята. А тя скочи на крака и се протегна, като че ли беше най-обикновено дете, което се събужда от най-обикновен сън.

Четири вълнисти порива на въздуха набраздиха водата, палтото на Едуан се развя и той го свали от разранените си рамене. Тогава се появи планинският прилеп, кацна на потопената стена, където дългата му опашка се плъзна между очуканите краища. Туфестият й връх потъна под водата.

Совата не показа никакъв интерес към огромния звяр, който захвана да се мие като котка най-напред от окървавеното си дясно ухо. Момиченцето вървеше вглъбено в себе си към опасалите ръба на езерото камъни. Когато стигна водата, неуверено взе да пие от шепите си, имитирайки Изьолт.

— Сестриче? — каза й Изьолт. — Как ти е истинското име?

Совата не й обърна внимание и Изьолт хвърли безпомощен поглед на Едуан.

Той сви рамене. Совата не беше първото дете, което онемяваше във войната. Но нишковещата не се отказа и в думите й се долови напрежение:

— Можеш ли да говориш, сестриче? М-можеш ли да ни кажеш името на племето ти? Нещичко?

Совата продължи да лочи вода, сякаш Изьолт я нямаше.

Накрая с тежка въздишка тя се отказа. Изправи се и скочи по камъните. Дори на фона на здрача се виждаше колко е мърлява. Краищата на черната й коса бяха опърлени от пламъците.

Това не беше нишковещата, която бе сгащила Едуан при мечешкия капан. Нито нишковещата, която се бе била с него същата сутрин. Това беше променена жена.

Едуан знаеше, защото и той беше минал по същия път. Точно като него, скоро и тя щеше да научи, че няма как да надбяга сътворените от нея самата демони.

От този ден нататък тя щеше да свива и разгъва пръстите си точно както правеше в момента. Щеше да върти китките си и да пука врат. Щеше да изтяга долната си челюст и да се чуди кой ще е следващият, умрял в ръцете й. Кой нямаше да се измъкне от лапите й.

След тази вечер вечно ще я гони гладът да надбяга кошмарите. Ще тича, ще се бие и пак ще убие, за да се увери, че духовете са истински.

А те са.

Едуан се запита дали не трябва да се чувства гузен. Все пак тя беше пръснала огневещия, за да спаси него. Но той не усещаше страх в гърдите, нито вина. По един или друг начин тя сама щеше да открие истинската си природа.

— Твоята приятелка отново е на път — каза той, щом Изьолт застана на пост до него. От ръцете й покапа вода по камъните. — Мисля, че по море. Ако беше продължила, нямаше да стигнеш при нея навреме.

Изьолт не помръдна. Но се взря настойчиво в очите му, в които, той знаеше, се въртеше кръв. Трябваше да използва цялата си сила, малкото останало от нея, за да стигне миризмата на веровещицата.

— Семейството на Совата сигурно е загинало — каза тя накрая, все така вперила очи в Едуан.

— Сигурно — съгласи се той.

— Къде ще я отведеш в такъв случай? Надали много семейства ще приемат планински прилеп сред членовете си — говореше без интонация, както винаги, но човек не можеше да пропусне лекия хумор под думите й.

Едуан й отвърна в тон:

— Или пък кръвовещ.

Устните й се повдигнаха нагоре. После тутакси се изравниха.

— Или пък становеща.

Думата се стовари като чук помежду им.