Сьюзан Деннард - Ветровещ

Поне това помогна на Изьолт да види накъде ще се спусне прилепът следващия път.

— Наляво ! — извика тя и като един двамата с Едуан се хвърлиха зад тънка като дърво каменна колона.

Сребърни нишки. Крясъци на обречен. Планинският прилеп се блъсна в колоната.

Колоната падна.

Едуан я поведе напред. Но този път тъкмо като заби здраво пръсти в ръката й, тя осъзна, че планинският прилеп остава назад. И вместо да се издигне нависоко за нова ожесточена атака, той се рееше в небето.

Совата. Бяха близо до нея.

— Реката! — изкрещя Изьолт и тозчас Едуан смени посоката.

Те изскочиха иззад колоните и Амонра ги посрещна. Белите й бързеи бяха почервенели, а по течението се носеха трупове.

Тук се водеше битка. Стрели валяха, гърнета с барут се взривяваха, а мечове звънтяха безконечно. Цареше хаос и на вражеските страни им беше все едно кого убиват. Яростни, кръвожадни нишки изпълниха погледа й. Почвата се бе просмукала от кръв.

Веднъж Хабим й бе казал: Войната е безчувствена . Тя винаги бе смятала, че това е метафора. Но сега разбра, че Хабим е имал предвид точно това. Войната беше безчувствена и заля като вълна сетивата й. Даже вещерството й. Премаза всяка частица от съществото й. Унищожи я. Натроши я на парчета.

Совата чакаше в основата на водопада. Уплашените й разтреперани нишки светеха през мъглата покрай реката.

Силно изплющяване разтърси въздуха. В миг небето почерня и от скалата заваля дъжд от стрели. Едуан сви надясно и издърпа Изьолт зад камъните. Точно навреме, защото стрелите уцелиха мишената си. Войници и коне, Червени платна и бейдидчани се строполиха като житни класове под косата.

Но нишковещата и Едуан не можеха да спрат и се затичаха напред през ситния дъждец. Нападнаха ги с мечове, но с Едуан до себе си, Изьолт ги избягваше с лекота. Двамата се огъваха, хвърляха се напред, залягаха, превъртаха се. Подвижна смесица от стъпки, изградени върху кръв и нишки.

Вече бяха почти при водопада. Почти при Совата.

Мъглата се вдигна, прогонена от крилете на планинския прилеп. Той се приближи с разперени нокти и зинала паст.

Мъглата се разчисти напълно и се показа Совата, вардена от десет мъже. Останалите й пазачи бяха размазани по скалите трупове или се носеха по течението. Такъв беше методът на планинския прилеп. Дори в този миг ноктите му се впиха в един мятащ се бейдидчанин. После звярът се издигна във въздуха, клъвна мъжа веднъж и го пусна в реката.

Следващото му спускане прогони мъглата и за част от секундата Изьолт видя всичко, което трябваше: девет войници, скоро щяха да останат осем, скриваха Совата, която се бе свила до скалата с чувал на главата.

Отдясно изскочи мъж от Червените платна. Едуан го вкамени с един удар. Не го уби, но войникът остана зад тях, застинал на място като статуя.

Мъглата ги обгърна. Планинският прилеп се спусна ниско — беше време за последния ход.

— Вземи Совата! — изрева Изьолт на Едуан и в този миг се откъсна от ръката му.

Обърна се с лице към останалите войници. Те си имаха достатъчно неприятности с планинския прилеп и все още не я бяха забелязали.

Със силно сумтене тя се нахвърли върху най-близкия мъж, чийто поглед бе вперен в небето. В грозното същество, което се приближаваше.

Извъртайки се, тя нанесе удар. Коляното на мъжа се подкоси и той падна. Камъните тук бяха хлъзгави, а Амонра гърмеше наблизо — враг, срещу който никой не би могъл да се изправи.

Ето защо тя изрита с всичка сила войника по врата. Той падна в реката. Поредната жертва на Амонра. Останаха седем мъже, но сега земята започна да се тресе. Не, не земята, а камъните. Пригладеният чакъл на брега. Той се разлюля като вълните в морето и всичко това се ръководеше от почти невидими тъмнозелени нишки.

Очите на Изьолт ги проследиха в мъглата… до Совата. Това бяха нейните нишки. Нейната магия. Нямаше време да се обмисля какво значи това, нито да се опитва да я спре. Още един мъж я забеляза. Сабята му се издигна.

Изьолт се присви ниско. Въздухът над нея изсвистя. Твърде близо, острието премина твърде близо и мъжът беше твърде наблизо. Изьолт имаше нужда от пространство.

Но и сребърните нишки щяха да свършат работа. Тя залегна на камъчетата и планинският прилеп уби още трима вместо нея.

Останаха четирима мъже.

В този миг Едуан свали чувала от главата на Совата. Нишките й се стрелнаха като копия, избухнаха с такава сила, каквато Изьолт не беше виждала преди.

Земята потрепери. Планинският прилеп нададе писък, нишките на землевещерската сила покриха всичко.