Сьюзан Деннард - Ветровещ

Мерик не можа да хване Вивия.

Циклонът на Кълен го блъскаше от всички страни, докато той се мъчеше да прати ветрове, които да уловят сестра му. Докато се мъчеше сам да се откопчи.

Но Кълен сякаш надушваше какъв ще бъде следващият му ход. Сякаш усещаше дребното, жалко сърчице на истинската сила на Мерик.

Двамата с Кълен бяха свързани. Душите, магията им, а това означаваше… Никаква магия. Мерик не можеше да използва ветровещерството си тук. Гърдите го заболяха, тялото му се отпусна, но той освободи вятъра. Освободи магията си. Освободи яростта.

После започна да пада право към сърцето на бурята. Свободно падане към водния мост. Усети как писъкът на Кълен гърми в черепа му. Магията го прониза през корема, през крайниците. Използвай ме, използвай ме, използвай ме.

Но Мерик устоя. Продължи да пада, останал без същност, единствено черният морски огън летеше с бясна скорост към него. Подмина водния мост. Горещината го погълна. Сенките се разбесняха. Но отдолу, отдолу го чакаше зелената долина.

През замъглените си от сълзите и вятъра очи Мерик зърна сестра си. С разперени крака и ръце, водата се извиваше до нея в широки мрежи, които непрестанно се разбиваха, докато тя падаше. Не бяха достатъчно силни, за да я спасят от удара, но забавиха падането й. Точно колкото Мерик да я настигне.

Той прилепи ръце до тялото си, изпъна пръстите на краката си.

Водата опръска лицето му — капки, върху които Вивия беше изгубила контрол. По-бързо и по-бързо. Нямаше магия, която да го тласка напред, само силата на Ноден. Силата на падането . Движи се като вятъра, движи се като потока.

Мерик я застигна. Водата го удари и го проряза на хиляди места. Ръцете му я обгърнаха и той я стисна силно. Завъртяха се. Кръг след кръг, без да виждат. Без да чуват. Само водата, вятърът и чувството за мълниеносно приближаващата смърт.

Но сега, сега Мерик можеше да полети. Сега можеше да използва силата, която го свързваше с Кълен.

Под телата им се надигна вятър, завъртя ги в нова спирала. В яростен изблик, на който Кълен не можа да устои, Мерик повика още ветрове. Още и още. Толкова въздух, че да ги задържи. Да превие тревата. В огромен кръг, над който Мерик и Вивия постепенно спряха.

Щом се приземиха, нозете им се подкосиха. Ръцете на Мерик потънаха в мократа трева и почва. Какъв ярък, жив мирис след целия пушек и бурята.

— Мери — рече Вивия.

Рамото й кървеше.

— Ръката ти — отвърна той.

Повдигна се разтреперан. Винаги ли е имало толкова много трева? Тя вече се бе изправила, сякаш ветровете на Мерик никога не я бяха прегъвали.

— Добре съм — Вивия стана на крака. — Не я чувствам. Мери, трябва да ти кажа…

Силен гръм прокънтя през долината. Сякаш планината се бе срутила. Сякаш самата земя се бе разцепила на две.

Бентът се пропука.

Сафи срещу Кахена.

Боят беше на палубата на катера, а екипажът гледаше от дока. Без оръжия, без обувки, без друг човек на борда. Само двете жени и кръжащите над главите им чайки.

Останалият свят изчезна. Изчезна далечният рев от арената. Изчезна даже и скърцането на корабните дъски. Светът се стопи, както я бе учил Хабим преди почти десет години. Погледът й се рееше на нивото на гърдите на Кахена, за да може да обхваща с него цялото й тяло. Всяко негово потрепване, всяко движение. Сетне тя заби здраво нозе в грубото дърво, за да почувства поклащането на кораба.

Кахена беше по-ниската, но Сафи не беше глупачка и знаеше, че това е в неин ущърб. Кахена беше опитен, уверен боец. Личеше си по подскоците на краката й и по вдигнатите ръце с отпуснати юмруци.

Личеше си и по подутите й, бъхтени години наред уши, след което винаги се бе изправяла.

Но най-страшното беше, че е бодра. Тя не бе тичала цяла сутрин от пожарите, бейдидчаните или полудялата арена. Най-голямото предизвикателство пред Сафи щеше да бъде да остане нащрек. Съсредоточена…

Ненадейно я връхлетя юмрук. Сафи изруга. Кахена вече нападаше. Още един замах, и още един. Сафи едва успя да го блокира навреме. Не й остана избор и трябваше да отскочи назад.

Мястото й отесня твърде скоро. Перилата се приближиха застрашително — трябваше да нападне, иначе щеше да бъде притисната в ъгъла. Ритна леко, колкото да свали ръцете на Кахена. Успя и юмруците й нанесоха двоен удар.

Едната група кокалчета удари Кахена в носа. Другата се заби в гърдите й — не за болка, а за сила. Заради спечеленото разстояние, когато Кахена залитна назад.

Но адмиралът се усмихваше с пожълтелите си зъби и макар че очите й се насълзиха, Сафи не й беше счупила носа.