Сьюзан Деннард - Ветровещ

Тогава си спомни за желанието да действа. За огъването и подчинението на света и преди да се усети, се намери пред императрицата. Пред ад-бардовете.

— Стойте!

Кахена зачака, повдигнала вежди нависоко.

— Може да минем и без това — рече Сафи.

Мерик беше мъртъв и безброй още хора, но това не означаваше, че всички днес трябваше да заминат при него.

— Вървете си — Кахена се приближи до перилата. Мечът й издрънча в бедрото й. — Нямам нищо против вас, но аз първа се качих на кораба. Сега той е мой.

— Да играем за него.

Думите й се изплъзнаха. Ох каква, каква глупост. Но пък беше неочаквано за всички.

Кейдън и Ванес се обърнаха към нея с втрещени лица.

Адмирал Кахена обаче изглеждаше предоволна. По лицето й се разля котешка усмивка и тя се подпря с една ръка на перилата.

— Не на таро — рече провлечено. — А дуел. Аз — разпери пръстите на гърдите си. — Срещу теб. Без оръжия. Само с мозък и мускули. Който излезе жив, ще задържи кораба.

— Не! — Кейдън посегна да хване Сафи. — Не!

Но беше късно. Тя вече се съгласяваше, вече кимаше и се качваше по подвижния мост.

Започни, довърши.

Едуан не можеше да откъсне очите си от нишковещата. — Край нея димът се виеше нагоре. След като огневещия го нямаше да поддържа пламъците, остана само обгорената земя и Едуан най-сетне се окопити.

С Изьолт се намираха в най-южния край на колоните, където реката течеше спокойно сред древното бойно поле.

Той се облегна на една колона и се загледа в приближаващата Изьолт. Тя беше пръснала онзи мъж. Със същата лекота, с която той укротяваше кръвта на хората, тя бе прерязала връзките на огневещия с живота. Той бе виждал и преди такава магия. Черна магия. Магия от Пустотата, като неговата. Но никога, и след хиляда години живот, той нямаше да предположи, че нишковещата…

Изобщо не беше нишковеща.

Докато чакаше, си спомни тазсутрешната песничка. Мъртвата трева огън я разбужда, сухата земя дъждът я напоява . Онзи момент сред руините му се струваше преди цял един живот. Но не беше. Изьолт беше все същата жена, която се бе била с него. Която се бе надбягвала с него.

И която се бе върнала да го спаси.

Заваля и дъждът угаси огньовете на огневещия. Оръдията продължаваха да гърмят, а изстрелите от револверите да пукат. През ситния дъждец долитаха откъслечни гласове, което показваше, че битката е стигнала клисурата.

Изьолт посегна към Едуан. По бузите й се стичаше пепел, черни дъждовни реки и за част от секундата тя му се видя гнила като мъжа, когото току-що бе убила.

После илюзията се разпадна. Пръстите й го хванаха за рамото и тя безмълвно го обърна настрани. Не нежно, а умело. Стисна забитата в дробовете и сърцето му стрела.

Едуан знаеше какво се кани да направи Изьолт, знаеше също, че трябва да я спре. Начаса. Преди да й задлъжнее още с живота си.

Но не го стори. Остави я да се подпре с крак на колоната. Остави я да измъкне желязото от сърцето му.

Заля го болка, тежка като душния дъжд. Той се отпусна на камъка. Гърдите му се повдигаха, преглъщаха жадно. Кръвта шуртеше.

— Заловили са Совата — рече тя.

Едуан кимна и челото му се отърка в скалата.

— Тя не е обикновено дете — настоя Изьолт. — И бейдидчаните, и Червените платна я искат.

Той пак кимна. И сам се беше досетил, макар че му трябваше време да разбере какво означава всичко това.

— Те идват насам заради нея, Едуан.

Гласът й сега бе по-суров. По-силен от ситния дъждец.

Едуан отвори очи. Черни капки прорязваха линии през древните бразди по колоната.

Още две стрели бяха измъкнати от плътта му. Едната от бедрото, другата от рамото му. Тозчас погледът му се избистри.

Още две стрели излязоха и гръбнакът му се изпъна в пълния си ръст. Още три — и магията му се усили.

— Хора — рече той и се обърна към Изьолт. — Стотици хора идват от тази посока.

Този път тя кимна, без да се учудва.

— Това са Червените платна от реката. Те искат да си върнат Совата и затова я търсят.

В този миг мисълта го удари право в гърдите. Изьолт беше тук. Беше изоставила издирването на веровещицата и стоеше тук, сред димящите въглени в полето. Преди да успее да заговори, преди да успее да я попита откъде е научила за Червените платна, нечовешки вик раздра въздуха. По-силен от отслабващия дъжд, по-оглушителен от гърмежите на топовете.

Планинският прилеп се беше завърнал и се спускаше право към тях.

Едуан едва успя да дръпне Изьолт настрани — и ноктите му се удариха в камъните.