Сьюзан Деннард - Ветровещ

Някой се опита да придърпа водата към себе си. Да се изтегли обратно на водния мост. Вивия. Но тя падна и на Мерик му останаха две възможности.

Да спаси града.

Или да спаси сестра си.

Отговорът беше очевиден. Един в името на многото — цял живот се бе водил от това убеждение: пожертва себе си, отказа се от Сафи и накрая изгуби Кълен заради по-голямото добро, както вярваше.

Но друго бе излязло накрая.

Винаги друго излизаше накрая. Мерик винаги оставаше с празни ръце, а мракът копаеше все по-надълбоко. Скоро в него нямаше да остане нищо, нищо за даване.

Но сега му просветна. Какво знаеше той за този град? Какво знаеше за визерите и флота? Беше се опитал, Ноден му е свидетел, че беше се опитал да бъде човекът, от когото се нуждаеше народът му, но неизменно получаваше в отплата пепел и прах.

Вивия обаче… сестрата, която Мерик никога не бе разбирал и бе забравил как да обича, човекът от рода Нихар, който можеше да изведе нацията им до сигурност и благоденствие, която гледаше тъй презрително империите, както гледаше вълните…

Вивия трябваше да стане кралица. Тя беше родена, беше подготвена за това.

— Ела — нареди Кълен и привлече вниманието му. По свързващите ги нишки затрептяха ветрове и мраз. — Време е да напомня на хората, че виждам всичко.

Нуждата да се подчини изкристализира в костите на Мерик. Нуждата да използва циклона на Кълен, да се подчини на безкрайната мощ. Да руши, да врещи, да къса и да громи.

Но Мерик устоя. Този път се сви навътре в себе си. Докато откри нихарския нрав. Подпалките на нихарската ярост. Това беше неговата магия — немощна и незначителна, но изцяло негова. Тя трябваше да му стигне.

Иначе Мерик никога нямаше да улови сестра си преди гладните Миноги.

С тази мисъл той обърна гръб на Кълен, използвайки своята магия, своята собствена воля.

Многото в името на един.

Избягаха от Касапницата на Бейл сред мъгла от стомана, кръв и магия. Стоманата на Сафи. Кръвта на другите. Магията на Ванес.

Близо до главния изход на арената се събраха със Зандър и Лев, които все още бяха следвани от по-голямата част от карторския екипаж.

— Дяволска работа — изруга Сафи, щом излязоха, защото бъркотията тук беше още по-ужасна, отколкото сечта вътре.

— Дяволска работа — съгласи се Кейдън.

Единственият път към пристанището преливаше от бягащи и биещи се хора. Два моста се бяха срутили от тежестта им, а още три бяха погълнати от пламъци.

Последната капка обаче беше водата, която обграждаше арената. Тя кипеше от кръв и движение. Крокодилите се мятаха, гърчеха и ядяха живи и мъртви наред.

— Няма как да стигнем до пристанището — извика Сафи.

Кейдън й хвърли крайно самодоволна усмивка.

— Това не е никаква пречка. — После изкрещя: — Ад-бардове! Стройте се! Останалите зад тях! Ти — посочи той императрицата, — трябват ни три щита. И да са големи.

Ванес отвърна на доволната му усмивка и вдигна ръце с все същия самоконтрол, който бележеше всяко нейно движение и магията й. Три железни щита, и то големи, се образуваха от всичкото желязо наоколо. Мечът на самата Сафи се изскубна от ръцете й и после се изви във висок до гърдите щит за Кейдън.

— Минете отзад! — изкрещя той.

Сафи се подчини.

— Разпръснете се!

Тутакси ад-бардовете оформиха триъгълник. Зандър — на върха му, Кейдън и Лев — точно зад него. После полетяха с пълен напред.

После спряха.

После щурм.

Сафи никога не бе виждала подобно нещо. Ад-бардовете работеха в пълен синхрон. Щурм. Пауза. Щурм. Пауза . И макар че малцина смелчаци нападнаха строя им отстрани и отзад, моряците бяха добре обучени.

По този начин карторците прекосиха тресавището. Времето изгуби смисъл. Движеше се от секунди и вдишвания до напъни и затишия. До замахващи мечове и ръмжащи в ушите бърни. Щурм. Пауза. Щурм. Пауза . Все напред под ведрото, безоблачно небе.

Докато накрая стигнаха пристанището.

Докато накрая стигнаха кораба.

Но не бяха единствените, които се бяха добрали до карторския катер в края на дока. По палубата му вече пълзяха моряци, а от кърмата сивокоса жена тръбеше заповеди.

Тя ги зърна още преди екипажа й. Усмихна се и неискреността й пробяга по магията на Сафи. Сетне изви глас:

— Закъсняхте, душички, корабът е мой!

Един по един мъжете се обърнаха да видят кой е дошъл. И един по един наизвадиха ножове, саби и огневещерски пищови.

Ръцете на Ванес се вдигнаха и Сафи тозчас видя накъде отиват нещата. Нова схватка, нови кръвопролития, още погубени животи.