Сьюзан Деннард - Ветровещ

— Спри — изохка Кахена. — Спри! — очите й потъваха назад в черепа. — Достатъчно, момиче, достатъчно!

Сафи спря. После слезе от по-силната, по-дребната, по-мъдра жена.

— Корабът сега е наш — задъхано извика тя, за да я чуе екипажът. — Вземи хората си и си вървете.

Неистина, неистина, неистина.

Кахена въздъхна и се отпусна на палубата в престорена загуба. Лицето й беше станало на пихтия. Но това беше лъжа, пълна лъжа.

— Отивам си. Корабът пак е твой.

И с това се свърши дуелът, сделката беше окончателна.

Сафи не остана да гледа оттеглянето на адмирала. Не видя и кога екипажът от карторци, ад-бардовете и спорещата Ванес се качиха на борда. Тя завлече потрошеното си тяло на кърмата и погледна към мрачния залив. Растящата война зад нея ехтеше из Салдоника.

Но докато очите й стояха вперени в лекото полюшване на салдонишките вълни и кръвта от носа, бузите и устата й капеше ли, капеше, мислите й бяха отправени другаде.

В дланта й лежеше нишкокамъкът й и примигваше, грееше, което показваше, че Изьолт пак е в опасност. А Сафи не можеше да стори абсолютно нищо, освен да стои тук и да се моли на боговете.

Планински прилеп. Същият от по-рано. Защо изобщо се учудваше, че го вижда? Тези твари се хранеха с леш, а тук вилнееше битка.

Времето сякаш спря, докато Изьолт лежеше до Едуан и разглеждаше чудовището. Черната му козина потрепери. Прилепът се отръскваше от дъжда.

Сетне се нахвърли върху главата й с оголени зъби и разтворена паст.

Инстинктът й взе връх. Тя се превъртя настрани и измъкна сабята си. Силна. Чувстваше се по-силна от всякога. И не можеше да спре да се чуди бегло между запъхтените си вдишвания дали беше заради…

Заради огневещия.

Скоростта й все така не можеше да се мери с Едуановата. Мечът му вече косеше безмилостно козината на прилепа и с дъжда се разхвърчаха мъхести кафяви снопове. Сребърните му нишки грейнаха по-ярко. Изьолт нямаше да може да ги пръсне, но й се повдигаше от това, че отчаяно й се искаше да може.

Но сега не беше време за вина. Нито за погнуса. Нито за угризения. Тя трябваше да използва новата си сила, за да се спасят с Едуан.

Като по команда Едуан нападна ниско, но прилепът се завъртя в мъгла от кряскащи гористи сенки. Едуан се насочи право към зъбите му.

Изьолт се спусна напред с боен крясък, който изригна от гърлото й:

— Ела! Ела насам!

Това спечели на Едуан половин секунда, но тя му беше достатъчна. Той се хвърли към най-близката колона и с три крачки се изкачи по нея.

После се приготви да прониже звяра откъм гърба. Планинският прилеп стоеше с разперени крила за равновесие и нямаше да смогне да се извърне навреме.

Мечът на Едуан се повдигна, готов да вложи цялата сила и магия в удара…

Тогава Изьолт видя как сребърните нишки затрептяха с нов цвят, за който не знаеше, че е възможен. Но ето че сред сребърния се вплиташе и усукваше залезно розово.

Свързващите нишки.

Мечът на Едуан срещна плът и козина. Заостреният край на ухото — парче месо, голямо колкото Изьолтината глава — падна на подгизналата от дъжда земя.

Планинският прилеп изрева и дъхът му я събори със силата си. После обърна огромното си змийско тяло и разпери крила. Земята затрепери под всяка негова крачка.

Още четири измъчени стъпки и прилепът отлетя.

Залезните нишки лумнаха по-ярко и поведоха погледа й към водопада. Към шепа слаби, далечни, ужасени и скъсани нишки. Познати нишки.

Совата. Планинският прилеп беше свързан със Совата.

Едуан се приближи уморено към нея. Мечът и тялото му бяха оплискани в кръв. Бузите му бяха алени, а очите му кървясали.

— Водопада — задъхано рече Изьолт. — Совата е на водопада. А прилепът… е свързан с нея.

Едуан примигна объркано. Въздъхна разтреперано. После разбра.

— Ето защо пиратите са я отвлекли. Дете, което може да контролира… планински прилеп.

Той изтри лицето в рамото си, после подаде ръка на Изьолт.

Тя я стисна здраво и пръстите й се сплетоха с неговите. Побягнаха заедно.

Очертанията на света се размиха до набраздени камъни и пара от дъжда. Изьолт виждаше само сипеите под краката си и колоните пред тях. Бялото й наметало се развяваше, а Едуан я пронизваше силно.

Точно като писъците на планинския прилеп. Нападенията му се подновиха. Сребърните нишки, покрити с розови, се носеха все по-наблизо. И по-наблизо. Но сега Изьолт знаеше, че атаките му са безцелни. Прилепът нападаше безпричинно, защото Совата беше заловена безпричинно.