Сьюзан Деннард - Ветровещ

Краката на Изьолт се разклатиха. Тя падна върху хлъзгавите камъни, изпусна меча си и се опита да се задържи. Амонра течеше наблизо. Изьолт политна натам. Тогава водата се стовари отгоре й, остави я без въздух, прогони мислите й.

В продължение на три дълги, гръмовни удара на сърцето й окървавените води се пенеха край нея. Тя не можеше да помръдне. Някаква сила я повлече към дъното.

След това земята под нея забумтя. Заскриптя, заклати се и я повдигна, както майка носи на ръце рожбата си. Изведе я от реката чак на брега, където я положи в ръцете на Едуан.

Той я пусна на крака и изкрещя нещо. Бягай , досети се Изьолт. По-бързо , предположи тя, макар че не го слушаше. Вниманието й беше впримчено от съсухрящите се нишки на землевещата, която беше сторила това, което трябваше.

Изьолт се напъна да види Совата, която се катереше тежко по скалата, докато през цялото време планинският прилеп кръжеше и махаше с крила. Пазител, който държеше войниците на разстояние. И който прогонваше стрелите, щом наближаха.

Що за загадка? Дете, което движи земята. Дете, което може да контролира планински прилеп. Но Изьолт не можеше да отрече видяното.

След миг настигнаха Совата и без да продума и дума, Едуан я качи на гърба си. Тя се вкопчи с ръчички във врата му и нишките й се разгоряха ярко в същия топъл залез. После тримата продължиха заедно да се изкачват по хлъзгавата от дъжда скала, докато легендарното създание, създанието от бойните полета, разчистваше пътя им напред.

Мерик и Вивия стояха на водния мост. Мерик от едната му страна, Вивия от другата.

Разпенилите се бели води прииждаха мълниеносно към тях. Високи колкото язовирната стена. Високи колкото града. Потопът щеше да ги връхлети всеки миг. Топли, слаби ветрове, но пък само негови, се насъбраха край Мерик. Вивия също призова приливите си.

Двамата се спогледаха. Двама Нихар. Две магии. Брат и сестра, които никога не се бяха опознали, никога дори не се бяха опитали.

Потопът ги застигна.

Те разпериха ръце. Вятър, вълни, сила. Стена от магия, която да пресрещне бялата пяна. Мерик се подхлъзна назад по мокрите камъни, докато ветровете му вееха бурно напред. От гърлото му се изтръгна писък. Ченето му увисна и нови ветрове, нова сила изригнаха от него.

Още и още. Недокосван кладенец дълбоко в душата му. Свързан не с Кълен, а със собствената му нихарска кръв. Със сестра му, която се бореше рамо до рамо с него срещу наводнението.

Без гняв, без омраза, без любов, без минало. Единствено настоящето. Единствено водата, която се забави, която връхлетя, която се разпръска.

И спря.

Мерик повдигна единия си крак. Прекрачи напред, забута и забута вятъра, забута потока.

След втората стъпка последва трета. Единият крак пред другия, над зелената долина, под тук-там прояснилото се синьо небе.

По моста вървеше и Вивия. В крачка с Мерик. Едно. Две. Напъни се. Бутай. Три. Четири. Продължавай.

Мъчително, сантиметър по сантиметър потопът се отдръпваше. Напъвай се. Бутай. Продължавай.

Изведнъж по водния мост изгърмя лед и изхруска над реката. Нагоре по приливната вълна от язовира и за кратък миг разсея Мерик. За кратък миг потопът тръгна напред и спечели няколко сантиметра.

Стикс, осъзна той. Тя се затича към тях по леда, който беше направила. После застана до Вивия и като зае нихарската поза, се залови да им помага.

Водата отстъпи назад.

Напъвай. Бутай. Продължавай.

Пристигнаха още хора, още вещери. Вятър и Прилив. Камък и Растения. Цивилни и войници, всеки буташе напред под все същия нихарски такт.

Назад, назад, те печелеха терен, печелеха бързина и скоро всички вървяха изправени. После се затичаха.

После спряха съвсем, защото бяха стигнали до счупената язовирна стена. Водата се прибра в стария си дом, а ледът, корените и камъните бавно се издигнаха. Ред по ред стената беше вдигната от стотици вещери. Стотици нубревненци.

Докато за Мерик не остана работа. Той се обърна и пак срещна очите на Вивия. Тя кимна веднъж и на устните й се появи нещо подобно на усмивка.

Мерик кимна в отговор и нахлупи разкъсаната си, подгизнала качулка. Обърна се и тръгна обратно към Ловац. Сестра му беше овладяла битката, вещиците и новия бент, който растеше пред очите им.

Тя не се нуждаеше от непохватни опити за помощ. Още по-малко от един мъртвец.

И тъй, Мерик скочи от водния мост и полетя към Иглената кула.

Едуан вървеше вече часове наред със Совата на гръб, нишковещата беше на пет крачки зад него, а планинският прилеп неуморно кръстосваше небето.