Сьюзан Деннард - Ветровещ

— Ах!

Сафи въздъхна шумно и мускулите й се отпуснаха. Облегна се назад и загледа как Кейдън почисти дългата рана с напоен във вода парцал. Бликна нова кръв, а с нея и нова болка.

Сафи продължи да говори с усилие.

— Как разбираш каква магия имам? Какво правят ад-бардовете? Каза ми, че ако оцелеем, ще ми обясниш.

— Надявах се да забравиш — очите му се стрелнаха нагоре. — Но човек не може да изиграе веровещицата.

— Отговори на въпроса.

— Да кажем, че… — за миг той задъвка устната си. — Да кажем, че някога ад-бардовете също са били еретици. Точно като теб — тук той замълча, докато остави изцапания с кръв парцал и пак вземе иглата. — Нашите магии ни бяха отнети, домна, за наказание. Сега служим на човека, който ни ги отне. Свалим ли примката, умираме.

Сафи изохка и сви очи. Иглата я промуши, болката изригна и тя си спомни. Спомни си чичо Ерон, който си сваляше веригата, примката, само за по няколко секунди всеки път. Колкото Сафи да прочете истините му.

После винаги си я слагаше.

Тя отвори очи и видя под носа си главата на Кейдън. По челото му имаше лунички. Досега Сафи не ги бе забелязала.

— Когато носите примката, вие сте защитени от магията. Как?

— Не мога да ти издам всичките си тайни, домна. Иначе ще избягаш, а после императорът ще ни избеси до крак и този път с истинска примка.

Той се засмя, но смехът му беше примесен с тъга. Преди Сафи да го попита още нещо, пантите пропяха.

Влезе императрицата на Марсток, а жълто-кафявата й рокля изшумоля. Както всички останали, и тя беше облечена в дрехите, с които избягаха от Салдоника. Адмирал Кахена не беше оставила друго на борда, освен бъчвите с прясна вода и мебелите.

Ванес застана между прозореца и Сафи. Лицето й беше спокойно, лъжливо спокойно. Макар че нямаше и помен от по-раншното й прилошаване от кръвта, а катерът ги водеше право към Марсток, истината беше, че императрицата никога не сваляше гарда си. Никога.

— Кога ще свършиш, ад-барде? — попита го тя.

— Още няколко минути.

— Тогава ще говоря пред теб.

— Добре — Кейдън продължи да работи, без да бърза, без да се мае, с обичайната си предпазлива съсредоточеност и обичайните, постоянни приливи болка.

— На сутринта ще стигнем марстошките брегове, Сафи. В знак на благодарност за всичко, което направи, откакто потеглихме от Нубревна, искам да ти дам избор.

— Може да останеш на грижите на ад-бардовете и да се завърнеш в родната си земя, а може да дойдеш с мен в Азмир. Щом ми помогнеш да прочистя двора си, ще бъдеш свободна да си тръгнеш. А аз… — тук тя замълча и за кратък миг хладната й маска трепна. През нея проби лъч искрена надежда. — Аз ще ти дам достатъчно пари да отпътуваш, накъдето пожелаеш. Да започнеш нов живот.

Предложението се спусна на талази в каютата, като издут чаршаф над матрак, преди да докосне леглото.

— … избор — повтори Сафи и забеляза как внимателните движения на Кейдън този път се забавиха.

С лявата си ръка Сафи стисна нишкокамъка. Разкървавените й, потрошени кокалчета докоснаха леко стоманената верига, която Ванес й бе сложила преди седемнайсет дни.

Колко много неща се бяха случили оттогава. С Ванес. С ад-бардовете. Никой от тях вече не й беше враг.

Истина, истина. Гърлото й я стегна при тази мисъл и по разкъсаната й плът пробягаха хладни тръпки. Ако отиде в Картора, ще изгуби свободата си, а Изьолт никога нямаше да я намери, никога нямаше да я види отново. Сафи ще стане невеста на императора, негова веровещица, заключена в студения замък, от който никога нямаше да избяга.

Но в Марсток… В Азмир… Там имаше шанс. Веднъж да изкорени корупцията в двора, щеше да си тръгне. На всичкото отгоре щеше да си тръгне с пари и двете с Изьолт най-накрая, най-накрая , щяха да започнат наново живота си някъде.

Ами ад-бардовете, с тях какво ще стане? Завръщането им в Картора без Сафи си беше смъртна присъда, Кейдън сам й каза току-що. А Сафи не им беше спасила окаяните кожи, за да ги убие сега Хенрик.

Вече беше изгубила Мерик Нихар. Ако зависеше от нея, повече хора нямаше да губи.

— Ще дойда с тебе в Азмир — Сафи се опита да напомпа думите си с авторитет, — а ад-бардовете ще дойдат с мен. Ще бъдат личната ми стража.

Думите отекнаха в малката каюта. Ванес изглеждаше озадачена, а Кейдън спря да шие и погледна Сафи с ококорени очи. На устните му играеше нещо подобно на смръщване.

Тишината се проточи няколко секунди. Докато накрая Ванес подсмъркна.

— Приемам условията ти, Сафи. И… — тя склони глава, а на лицето й се появи истинско, непресторено спокойствие. — Благодаря ти, че не ме изостави.