Сьюзан Деннард - Ветровещ

Дамските ботуши на Вивия зачаткаха, а роклята й зашумоля в обратния ритъм на скърцащите колела на бащината й инвалидна количка.

— Ваше Величество, Ваше Височество — изрече най-голямата дъщеря на визер Илтар и направи реверанс, а Вивия не можа да сдържи усмивката си.

За първи път в историята други жени влизаха с нея в Залата за битки. След днешния ден, след празника, Вивия смяташе да превърне това в традиция.

Щом стигна до челното място на масата, тя коленичи, за да заключи количката на баща си.

Това трябваше да бъде ден на скръб, но никой на масата не носеше тъга на челото си. И как биха могли да тъгуват, когато градът беше оцелял в морския пожар и бурята? Когато, напук на всички капризи на съдбата, те бяха излезли по-силни от битката?

Сега хората в Ловац знаеха за подземния град и инженери и вещери вече обхождаха улиците, за да се уверят, че става за живеене. Вече беше пристигнал и първият кораб с храни от фермите Хастрел в Картора, а с Марстошката империя се подготвяше нов договор, защото, след като Ванес очевидно беше оживяла, тя имаше нови идеи за преговорите.

Вивия не можеше да сдържа радостта си днес, защото знаеше нещо, което тези хора не знаеха. Докато градът вярваше, че Ярост й бе помогнал на водния мост, тя знаеше, че това е бил Мерик.

Мерик беше жив.

Но бе напуснал града. Той и двете му приятелки, момичето Кам и още една току-що пристигнала, на име Райбър, бяха тръгнали на север, към Сирмайските планини.

— Райбър казва, че там има лек за моето… състояние — той беше посочил потопеното в сенките на качулката му лице. — А и тук няма нужда от мен. Ти държиш здраво кормилото.

Вивия не беше съгласна, но не възрази. Мерик я бе открил в главното помещение в Иглената кула, където още стотици гласове се бореха за терен в главата й. Където тя не разполагаше нито с времето, нито с мястото да му даде подходящ отговор.

Пък и ако той действително искаше да напусне града, тя нямаше право да го спира. Затова беше кимнала:

— Моля те, дръж ме в течение, когато можеш, Мери. Кралските гласовещи работят денонощно.

— Ще се опитам — беше единственият му отговор.

После си бе нахлупил ниско новата качулка, защото Вивия беше настояла да се облече добре за пътуването, и завинаги беше си тръгнал от Иглената кула.

Той нямаше да се опита да се свърже с нея. Беше го разбрала още в Иглената кула, разбираше го и сега, докато подръпваше грапавата вълнена яка на роклята си.

Тя стана и се покашля. Семействата на визерите си мислеха, че баща й ще говори, след като вече беше достатъчно добре, за да се завърне. И всички го гледаха в очакване. Но Серафин беше подканил Вивия „да бъде кралицата, от която хората се нуждаеха, и не след дълго ще последва и истинската корона.“

Тя пак се покашля. Всички погледи се обърнаха към нея. Най-накрая без съпротива.

— При все че сме се събрали да си спомним брат ми — рече тя със същия гръмък глас, с който хиляди пъти беше чувала баща си да говори, — има много други хора, които също трябва да почетем. Стотици нубревненци загинаха в нападението отпреди три дни. Войници, семейства и… и един от нас. Член на този съвет.

Хората в залата смениха позите си. Всички сведоха погледи в земята. Никой не знаеше истината за Серит Линдей и Вивия щеше да я запази за себе си.

Поне докато не откриеше кой точно го контролираше и как.

Тя продължи, като извиси още по-силно глас:

— С всяко листо, което днес ще хвърлите от водния мост, си спомнете хората, които се биха за нас. Които умряха за нас. Мислете също и за онези, които ще продължат тази битка и може също да умрат.

— Войната едва сега започва. Много скоро победата ни ще се превърне в спомен, но нека никога не забравяме преминалите последния риф на Ноден заради нас. И нека никога не забравяме… — Тя навлажни устни. Изпъна се в цял ръст. — Нека никога не забравяме брат ми, принц на Нубревна и флотски адмирал, Мерик Нихар. И да не виждаме понявга сполуката, когато губим…

— … Дарява ни със сила нашата закрилница — залата се разтресе от гласовете, издигнали се като един. — И от бедата винаги ще ни избави.

Имаше си предимства в това да си мъртвец.

На Мерик Нихар, принц на Нубревна и бивш адмирал в Нубревненския флот, му се щеше отдавна да бе мислил за живота.

Може би тогава в този момент нямаше да го изпълва толкова голямо съжаление. Може би щеше да си спомня много повече скъпи неща за Кълен и Сафи, дори за Вивия. Толкова много, колкото бяха падащите листа от водните мостове.