Сьюзан Деннард: Ветровещ

Императрицата на Марсток излезе така, както беше влязла. Едва когато вратата щракна, а корабът се залюля наляво и надясно четири пъти, чак тогава Кейдън проговори.

По някаква причина бузите на Сафи поаленяха.

— Защо ни взимаш с теб? — едва чуто попита той. — Знаеш, че накрая ще трябва да те отведем в Картора.

— Знам — Сафи повдигна лявото си рамо и се опита да изглежда нехайно, а пръстите й най-накрая пуснаха нишкокамъка. — Но нали знаеш старата поговорка: Щом приятелите ни са наблизо, не ни грози опасност…

— Разбирам — той изсумтя. Иглата се повдигна. Медта проблесна. — Щом приятелите ни са наблизо, не ни грози опасност, но още по-добре, ако враговете са ни под око.

— Не — Сафи се изопна и зачака захапката на иглата. — Само тази част за приятелите, ад-барде. Не сме врагове. Вече не.

Тя се усмихна, макар и напрегнато, и той й се усмихна в отговор. После я промуши с иглата. Веднъж, два пъти. Последни болезнени убождания и раната й беше закърпена.

Изьолт изчака слънцето да залезе и звездите да изгреят, преди да направи хода си.

Бяха намерили една полянка нагоре по хълма и до поточе, което ромолеше надолу към езерцето. Според Едуан и Изьолт мястото беше ужасно незащитено и той бе казал това на Совата, когато тя ги доведе тук. Дърветата стенеха твърде шумно, течащата рекичка нямаше да спре и бълха.

Но момиченцето беше седнало тук твърдоглаво, с кръстосани крака. Пак тук планинският прилеп се бе приземил тежко, а после беше завлякъл масивното си тяло зад Совата. Сребърните му нишки бяха угаснали, сякаш сънливостта беше приглушила ожесточеността му, и скоро той захърка.

Невероятно, помисли си Изьолт, тъкмо такава приказка й се щеше да разкаже на Сафи, щом отново се срещнеха. Само дето прилепът вонеше, а по гъстата му козина бръмчаха мухи и това съсипваше част от обаянието.

Совата обаче нито забелязваше смрадта, нито се интересуваше от нея и щом чудовището се сви на топка върху каменистия бряг, тя се гушна в него и заспа.

И най-накрая, най-накрая Изьолт можа да си отдъхне на спокойствие.

— Къде отиваш? — попита Едуан, когато мина край него на път за езерцето.

— Наблизо — тя посочи неопределено с глава. — Искам да… пийна вода от езерото. Скоро ще се върна.

Той се намръщи и макар че не каза нищо, ясно си пролича, че не одобрява. Изьолт се изчерви. Бяха стигнали толкова надалеч в странното си партньорство, че вече си държаха сметка един на друг какво правят.

Нишковещата стигна езерцето странно запъхтяна. Поне нямаше да има кой да я обезпокои. Никой нямаше да я чуе как се приближава дебнешком до ръба му и кляка над водата.

Отражението й се проточи по повърхността. Заигра едва забележимо по краищата, сякаш се чудеше кое ли е.

Откъсни, откъсни, извий и откъсни.

Изьолт отмести поглед и пръстите й се повдигнаха към нишкокамъка.

Тя свали кожената връв и погледна рубина, който лежеше върху сребърния талер в дланта й.

— Сафи — прошепна тя. Другата й ръка захлупи камъка. — Сафи — повтори и насочи магията си навън, търсейки нишки.

Сафи беше някъде по море, а камъкът беше свързан с нея. Ако Есме можеше да ходи в съня си и ако…

Тъй де, ако Изьолт наистина беше като Есме, тогава тя също щеше да може да ходи насън.

Но нищо не се случи. Нищо, нищо, трижди проклето нищо.

— Невестулките да те припикаят — прошепна тя и топли сълзи опариха очите й. Тя подсмъркна и стисна по-здраво камъка. — Къде си, мътните те взели, Сафи?

Не ти прилича да ругаеш, Из. За тази работа се иска страст.

— Сафи? — Изьолт тупна по дупе. Един камък я убоде по хълбока. — Ти ли си?

Че кой друг ще бъде? Това е моят сън.

Беше се получило. Изьолт не можеше да повярва, но ето че стана.

— Това не е сън, Саф. Аз наистина съм тук. И разговарям с теб.

Естествено че е сън. Би трябвало да знам, след като аз съм тази, която спи.

— Саф, това е нишко…

Изьолт се поколеба и в гърдите й се образува ледена паяжина. Защото това не беше нишкомагия, нали така? Това беше магията на Есме, а Есме не беше нишковеща.

Каквото и да бе това вещерство, каквото и да можеше да прави, едва ли беше изцяло зло, щом можеше да поговори със Сафи.

Изьолт преглътна.

— Това е магия — каза тя накрая. — И повярвай ми, истина е.

Възцари се мълчание. После замаяни розови нишки и топлина изпълниха съзнанието на Изьолт. Лъч от слънчевата светлина на Сафи прогони хладината.

Богиньо, това чувство й бе липсвало.

И, богиньо, нейната нишкосестра й бе липсвала.