Сьюзан Деннард: Ветровещ

Да ме припикаят невестулките! Гласът на Сафи в съня звучеше задъхано и приповдигнато. Ние наистина разговаряме, Из! Можеш ли, мътните го взели, да повярваш?

Изьолт не се сдържа и се разсмя.

Сафи също и залезните цветове обагриха свързващите ги нишки. Нишките на приятелството.

Преди Изьолт да се наслади на приказния цвят, нечия фигура привлече окото й. Някой вървеше между боровете.

Без нишки . Сърцето й подскочи. Беше Едуан, разбира се, че беше той, но защо му е било да идва насам?

Изьолт заговори бързо:

— Къде си, Сафи? Добре ли си?

Пътувам на кораб за Азмир. И да, добре съм. Ще пристигнем в столицата утре. Ти къде си?

— Идвам к-към теб.

Езикът на Изьолт надебеля. Толкова много неща искаше да каже. А всеки миг трябваше да свърши. Едуан беше стигнал до потопената стена. Още малко и щеше да я чува какво казва.

— Ще ми трябва време, за да стигна в Азмир, Саф, но бързам колкото мога. Сега трябва да прекъсвам.

Чакай! Стой! Моля те, Из!

— Не мога — процеди тя.

Само ми кажи ти добре ли си? И не ме лъжи, Из. Аз ще разбера.

Без да иска, Изьолт се усмихна и заекването й изчезна:

— Добре съм, Сафи. Скоро пак ще поговорим. Обещавам.

После пусна рубина.

След секунда нишките на Сафи изчезнаха. Сърцето на Изьолт остана ледено и тя надяна кожената връв отново на врата си.

Едуан стъпи на брега. Прекоси мълчаливо камъните и за нейно учудване, Изьолт усети, че раздразнението й се стопи.

Естествено, че пак ще може да ходи в съня. Времето й със Сафи не беше свършило. Това бе само началото.

Едуан спря до нея и също огледа отражението си. Без да сяда, разбира се. Изьолт се съмняваше, че той изобщо някога сядаше. Или се отпускаше. Или правеше нещо, което нормалните хора правят.

Но май и тя не беше напълно нормална. Становеща…

Не, няма да мисли за това.

Тя потопи ръцете си във водата. Ледената й хватка прогони мислите й. Продължи да ги пъха навътре, докато водата покри лактите й. Горните й мускули…

— Светулки.

— Какво? — Изьолт ги издърпа шумно. Ръцете й настръхнаха от студа.

— Там — Едуан посочи отсрещния бряг. — Светулки. Чувал съм, че носят късмет в Марсток. А децата си пожелавали нещо.

Имаше нещо ведро в гласа му, като че ли…

— Шега ли си правиш? — Изьолт стана.

По камъка се посипаха водни капчици.

— Не.

Тя не му повярва. Сви носле в усмивка и премести погледа си към блещукащите светлинки между боровете. Въздухът, небето, водата, всичко напомняше за срещата им отпреди две вечери.

И в същото време беше различно. Тогава с кръвовещия бяха врагове и само парите ги свързваха. Тази вечер бяха съюзници и ги свързваше… Изьолт не знаеше какво точно. Совата със сигурност, а може би и планинският прилеп.

Тя си пое дъх и се удиви как дробовете й се изпълниха. После затвори очи. Искаше да си пожелае нещо, но имаше толкова много възможности. Искаше Сафи да бъде до нея. А също и Матю, и Хабим. И макар че не разбираше съвсем защо, това важеше и за майка й.

Но най-много от всичко си мечтаеше за отговори. За магията. За Каар Ауен.

Бих искала да разбера каква съм.

Очите й се отвориха. Едуан продължаваше да наблюдава светулките.

— Пожела ли си нещо? — попита тя и за нейна изненада той кимна отсечено с глава. — Какво?

Той раздвижи ръце. После сви рамене.

— Ако се сбъдне, тогава може би някой ден ще ти кажа.

Завъртя се и тръгна през брега, а при дърветата се спря и й извика:

— Внимавай, когато се върнеш, защото прилепът си е опънал опашката на твоя камък.

Изьолт гледа след него, докато той се превърна в поредната тъмна ивица сред боровете.

После осъзна, че се усмихва, но и сама не знаеше дали заради Едуан, намисленото желание, или Сафи.

След като седна на един камък, Изьолт си свали ботушите и потопи пръстите си в езерото. Студът я ободри. Даде й сили, тъй че щом стисна нишкокамъка и пак зашепна на Сафи, връзката мигновено се установи.

Нощта се изниза. Прекрасна във всичките си измерения, а Изьолт и Сафи се кикотеха, слушаха и разказваха преживелиците, които бяха събирали през последните две седмици.

През цялото време боровете се полюшваха, езерото се къдреше на вълнички, а светулките танцуваха.

Залата за битки. Вивия отново стоеше с лице срещу дъбовите врати, но сега прислужниците тозчас скочиха да й отворят.

Този път Вивия буташе баща си в количката.

Най-напред придойде миризмата на розмарин, примесен с мента. После морето от ирисовосини рокли с над трийсет плуващи над тях лица. Визерите и техните семейства се извърнаха като един при отварянето на вратите. Разговорите стихнаха и през тях премина вълна, когато всички се надигнаха и се поклониха.