Раймонд Фейст - ВОЙНАТА НА ХАОСА - ЦЯЛАТА САГА

— Би ли искал да хапнеш нещо? — попита Ишап. — Не ни се налага да ядем, но понякога това разсейва скуката.

— Скучаеш ли?

Монахът сви рамене.

— В известен смисъл. Съществувам такъв, какъвто ме виждаш, защото съм едва-едва жив, имам предвид според стандартите на божествения живот. На този етап съм само малко повече от смъртен. От друга страна, няма да има нужда от мен, докато не се прероди Арч-Индар. Не мога да уравновесявам, докато не съществуват всички сили. Дори времето, което един бог може да отдели на възвръщане на битието си и събирането на своята същност, си има граници. От време на време едно нарушаване на рутината е добре дошло. Какво ще кажеш за малко грозде?

Появи се поднос с грозде. Ишап откъсна едно зърно, лапна го и подкани с жест Пъг да си вземе.

— Още едно предимство е, че храната винаги е идеална. Много е вкусно.

Пъг отклони поканата.

— Намирам за странно, че не изпитвам особен интерес към нищо от това, защото такова поведение изобщо не ми е в природата. А може би още по-необичайно е, че го намирам просто за странно, а не за крайно смущаващо.

— Подозирам, че е защото си мъртъв. Мъртвите нямат големи амбиции.

— Мъртъв ли съм? — Пъг изгледа дясната си ръка, после я доближи до лицето си и докосна бузата си. — Не се чувствам мъртъв.

— Откъде знаеш? По-рано бил ли си мъртъв?

— Мисля, че да — отвърна Пъг. — Аз…

Ишап махна пренебрежително с ръка.

— А, тази работа с демона и проклятието ти. Да, знам за това, но тогава не беше мъртъв. Просто се намираше на ръба.

— Щом сега съм мъртъв, защо не съм пред Лимс-Крагма?

— Не знам — каза Ишап. — Може би трябва да питаме нея.

Махна с ръка и вече не се намираха в малката чакалня, а стояха в позната обстановка, в Павилиона на боговете. Пъг се огледа и промълви:

— Не разбирам.

Ишап се ухили.

— Понякога наистина ми додява от прераждането ми и твоята поява е чудесно извинение да разчупя еднообразието. Не знам защо не съм се сетил по-рано. Зарадвах се да те открия, щом усетих, че се рееш в Бездната. Помислих, че едно малко гостуване и разговор ще са добре дошли, но това е много по-забавно. — Огледа се и извика: — Лимс-Крагма? Ако обичаш!

Лимс-Крагма се появи в цялото си величие: черни воали, прилепнала рокля със сребърен тюл, пришит към подгъва и ръкавите.

— Ще ви отделя един момент.

— Момент ли? — попита Пъг. За първи път след пристигането си усети в него да се размърдва някакво чувство: гняв.

Появиха се и другите богове и Калкин каза:

— Чувствахме, че заслужаваш да знаеш, че затвори разлома. Имаше голямо унищожение и много живот бе погубен, но светът и цялата вселена засега са в безопасност.

— Засега? — промърмори Пъг.

Ишап се усмихна весело.

— Въпрос на мащаб. „Засега“ означава няколко милиона години, така че всички можем да си поемем дъх, образно казано.

Пъг имаше чувството, че у него липсва нещо ужасно важно.

— Не мисля, че ме е грижа особено. Трябва ли?

— Мъртвите не ги е грижа — заяви Богинята на смъртта.

— Тогава защо съм тук? — попита Пъг. — Защо не съм в залите ти? Защо не съм съден, за да бъда върнат в Колелото на живота или пратен по-нататък, към наградата ми?

Калкин, който сега пак изглеждаше като Джими Ръчицата, се усмихна.

— Е, има един проблем, Пъг. Ти не си съвсем мъртъв.

— Жив ли съм?

— Не, не си и жив — каза Калкин.

Древната фигура на Арч-Индар се появи и го смъмри:

— Кажи му истината, Мошенико!

— Тя бързо се превръща в съвест — рече намръщено Калкин и се обърна към Пъг. — Когато ти манипулираше времевия поток — между другото, беше много впечатляващо, — успя да направиш две неочаквани неща. Първо, изтласка почти целия Ужас обратно в пустотата.

— Почти?

— Остана едно… късче от Ужаса, пленено на дъното на кратера, създаден от теб. То е спящо, несъзнаващо и погребано под стотици стъпки скала. В сравнение с онази целокупност, срещу която се изправи ти, то е само една мъничка частица. По стандартите на онова, срещу което си се изправял преди, имаш един спящ Господар на ужаса на дъното на гигантски кратер.

— Но той би могъл да се събуди, нали?

— Би могъл. — Калкин сви рамене. — Но това не е твоя грижа.

Пъг усети в него да трепва интерес и възрази:

— А би трябвало.

— Ще има други, които ще му берат грижата в бъдеще — каза една горда на вид русокоса богиня, която много приличаше на Сандрина в бронята ѝ. — Закрилата на слабите е в моята област и ще се погрижа тези други да ги има.