Раймонд Фейст - ВОЙНАТА НА ХАОСА - ЦЯЛАТА САГА

Оглушителният грохот, който изпълваше въздуха и понякога заглушаваше даже мислите му, бе предсмъртният вик на един свят.

„Магнус!“

„Тук съм, татко! Мислех, че съм те загубил“.

„Къде си?“

„Северно от ямата, върху голямата скална издатина. Използвам всичките си сили, за да се задържа тук. Не мога да изтрая още дълго“.

Пъг почувства болката, която изпитваше синът му.

„Не можеш да направиш нищо повече. Време е да прережеш всичко, което още ме свързва със света, и да бягаш“.

„Не знам дали ще мога“, отвърна Магнус.

„Трябва“.

Пъг направи една последна сметка и разбра, че трябва да действа, преди да е загубил всяка надежда да запечата зева между тук и пустотата.

„Веднага!“

Магнус затвори очи, протегна съзнанието си за миг и видя, че енергията, която бе изтръгната от неговия контрол, в по-голямата си част е разпиляна, но една тънка нишка продължава да свързва Пъг с остатъка от световната магическа мрежа.

„Разбирам, татко“, каза той накрая и разсече последната връзка на Пъг със света.

Целият свят потрепери.

После за момент всичко замря.

Изведнъж цялата магия на Мидкемия, която бе пленена и използвана от Пъг, се отметна назад, от ямата бликнаха енергии и една гигантска мълния прониза Магнус, докато се опитваше да се освободи. Разтърси го, както териер разтърсва плъх, и страдалческите му писъци изпълниха въздуха, и някъде дълбоко в ямата Пъг почувства как синът му умира.

После мракът се стовари отгоре му.

Мълниите се сипеха като рояци стрели, облаците пращаха към земята толкова енергия, че подпалиха горите на Сиви кули. Пламтящи дървета се носеха към ямата, от клоните им валяха огън и жар и всичко бе засмуквано надолу. Един огромен мехур от гневно червена магия излетя от ямата, издигна се през облаците по-бързо и от най-бързата стрела, докато най-сетне на мили над повърхността на Мидкемия достигна границата на възможностите си и загуби инерция.

Последните оцелели, които не бяха евакуирани от Миранда, Накор, Руфио и останалите, се взряха в ярката рубинена колона сред хаоса на тази грамадна буря. После червената магия се стовари обратно на повърхността и светът хлътна навътре.

Там, където още отпреди идването на човека в Мидкемия се бяха издигали планините Сиви кули, остана гигантски кратер с ронещи се ръбове, който сега бележеше границите на магията на Пъг. Невъобразимият катаклизъм бе преобърнал геологията на местността, образувайки вдлъбнатина, дълбока цяла миля. На дъното ѝ милиони тонове скали и натрошен камънак лежаха под дебел слой прах.

Сега реките се изливаха в онова, което щеше да стане известно като Потъналите земи, и планетата сякаш застена, докато започваше трансформацията си.

После от купищата останки по дъното на кратера се надигна вълна от енергия и магията започна да прескача с трепкане по повърхността на скалите. Огромно количество от магията, която Пъг бе обуздавал, бе отхвърлено назад и сега се вихреше свободно. Събра се, сякаш се свиваше, а после се изстреля към небето като искрящ син фонтан. Сякаш изхвърлена от вулканично изригване, енергията полетя около света, падайки на случайни места.

Горите на Зелени предели, които бележеха границата между Кралството и Велики Кеш, бяха окъпани в синя светлина: дърветата започнаха да избуяват и да се вият; някога малките лиани станаха огромни и трънливи. Сякаш сдобила се с разум, гората плъзна навън и онези, които предната вечер си бяха легнали в кешийския град Джонрил, заобиколени от открити поля, на следващия ден се събудиха, за да открият дървета, издигащи се на двайсет-трийсет стъпки по-високо отпреди. Там, където някога растяха приятни горички, сега непроходим лес покриваше всяка квадратна миля между планинските вериги, известни като Планините на спокойствието, и Звездните стълбове, чак до брега на Великото звездно езеро. Всеки кервански път и горска пътечка, фермерски или имперски път бе обрасъл и изчезнал за една нощ.

На запад от Далечния бряг вълничка от енергия пробяга по водата и Островите на залеза започнаха да потъват. Отначало малцина забелязаха това, но след час корабите в пристанището поемаха с издути платна, а тези в залива край Фрийпорт вдигаха котва. След два часа хората бягаха, търсейки кораб, който да ги вземе, а призори на следващия ден тук се виждаше само открит океан.

На юг от Е’бар, в рудниците на Сиви кули, древните проходи, които някога подслоняваха покоите на Владетеля на Орлови предели, последен от своя вид, се срутиха в прах и изчезнаха в кратера. Джуджетата, които се бяха вслушали в предупреждението на Пъг, почувстваха стоновете на земята и побягнаха и мнозина от тях оцеляха, за да стигнат до своите роднини в Дорджин или Камен връх. Но и мнозина не успяха.