Раймонд Фейст - ВОЙНАТА НА ХАОСА - ЦЯЛАТА САГА

— Ето те и теб — рече мъжът. — Не се озова точно където трябваше.

Пъг още не можеше да помръдне, а сега откри, че не е в състояние и да говори. Беше обездвижен и нищо от магията му не действаше. Можеше само да гледа и да слуша.

Монахът махна с ръка.

— Ела — каза той, после му обърна гръб и тръгна натам, откъдето бе дошъл.

Пъг полетя след него, макар че думата „полетя“ не описваше точно начина, по който се чувстваше. По-просто казано, той беше, където беше, и освен монаха, когото едвам различаваше над пръстите на краката си, щом сведеше поглед, нямаше нищо друго за гледане.

После изведнъж мракът изчезна и Пъг откри, че се рее над под, застлан с бели плочки. Монахът махна с ръка и обхваналата Пъг парализа се стопи. Той започна да пада. Инстинктивно се опита да използва магия, за да забави падането си, но не успя и тупна по задник.

— Съжалявам — каза монахът.

Докато ставаше, Пъг се огледа. Цялата голяма стая бе бяла и в нея имаше бяла маса и два стола от бяло дърво с бели сатенени възглавнички, бял бюфет и бяло легло с балдахин.

— Хващаш ме в бяло настроение — каза монахът, седна на един от двата стола и посочи на Пъг също да седне. — Случва се от време на време. Идва ми до гуша от цветове и избори. — Махна с ръка и изведнъж подът стана вишневочервен, а стените с цвят на тъмно бургундско. Дървото на мебелите бе покрито с черен лак, а балдахинът над леглото бе ръждивокафяв. На стените внезапно се появиха златни аплици, пламтящи от светлина. — Виждаш ли? — рече монахът. — Хубаво е, но човек бързо се отегчава, а съществуват безброй комбинации и съчетания. — Махна пак и черното дърво стана светло и лъскаво, балдахинът и покривките — черни, а стените и подът бяха от приятно контрастиращо дърво с цвят на пчелен мед. Накрая той махна още веднъж и всичко отново стана бяло.

— Кой си ти? — попита Пъг. — И къде сме?

— Относно „къде“ можем само да предполагаме. Аз самият се боря с тази концепция много години и още не съм стигнал до смислен отговор. Само до нови предположения и догадки. — Въздъхна. — Мисля за това място като за своя чакалня.

— Чакалня ли? — попита Пъг, сякаш самата идея за стая, в която да чакаш, бе странна.

— Преддверие?

— Аха — рече Пъг. — Чакал съм в преддверия и преди. Мисля, че разбирам. — Той изучи монаха. — Предполагам, знаеш кой съм, щом дойде да ме вземеш.

— Да — отвърна онзи. — Пъг, магьосникът. Известен като Миламбер на Келеуан, преди да взривиш планетата. — Размаха пръст срещу него. — Прощавай за нахалството, но това ми се стори доста недодялан начин да се справиш с нашествието на Ужаса от третото селение.

— Беше най-доброто, което можех да направя за толкова кратко време — рече безизразно Пъг.

— Предполагам, че е така — съгласи се монахът.

— Къде се намирах преди малко? Когато дойде да ме вземеш?

— Честно казано, не знам как да го нарека. Определено не е пустота, тъй като тя си има определени характеристики, макар и да са ужасно трудни за схващане. Аз наричам мястото, където се намираше ти, Бездната, защото смятам, че се намира дори под пустотата. Или може би Бездейната, защото там не се случва нищо! — Изглеждаше развеселен. — Прощавай. Отдавна чакам да използвам тази шега.

— Щом сме в чакалня — рече Пъг, — то какво чакаме?

— Уф, къде са ми маниерите? — възкликна монахът. — Аз чакам да се преродя, или по-скоро съм в процес на прераждане, макар да върви много бавно. Аз съм Ишап.

Пъг онемя. Накрая успя да промълви:

— Уравновесяващия?

— Същият — отвърна монахът, стана и се поклони.

— Мислех, че ти… че Регулаторите не са персонифицирани.

— Е, обикновено е така, пък и някой ден, когато довърша завръщането си, ще съм прекалено зает, за да контактувам със смъртните, а в повечето случаи дори и с Нисшите богове. Но за момента чакам.

— А какво правя аз тук?

— Много добър въпрос — каза Ишап. — Само че засега нямам никаква представа какво правиш в чакалнята ми.

— Мидкемия е странен свят в много отношения — каза Ишап.

— Разбрал съм го вече — съгласи се Пъг.

От известно време седяха мълчаливо край масата, всеки погълнат от собствените си мисли. Пъг смяташе за много странно, че не изпитва кой знае какви емоции към преживяното, преди да пристигне тук. Беше почувствал как синът му умира, а преди това бе видял да умира най-добрият му приятел, беше станал свидетел на ужас и болка, надхвърлящи всякакво въображение, и въпреки това, докато чакаше, се чувстваше спокоен и безгрижен. Дори чувството му, че това е странно неуместна реакция, бе далечно и притъпено. Беше доволен да седи мълчаливо и да се взира в белите стени, или да отговаря от време на време на някоя забележка на Ишап, но дори не бе сигурен дали в случая може да използва думата „доволен“. Простичко казано, бе съзнаващ и равнодушен. Любопитството му също бе притъпено, редом с другите емоции. И все пак изпитваше някакво желание за логичен завършек.