Робърт Силвърбърг - Книгата на черепите

— Бих искал да се запозная с момчето ви — казва румънецът изведнъж.

Внезапен изблик на съмнение у бащата на Ели. Да не би да е някакъв извратен? Досадник, опипвач на момчета? Не! Това е свестен мъж, евреин, учен, меламед . Член на международното братство на жертвите. Как би могъл да навреди на Ели? Разменят се телефонни номера. Договаря се среща. Ели отива в квартирата на румънеца — малка стаичка, натъпкана с книги, ръкописи, научни списания на над десет езика. Ето, прочети това, казва достойният човек, това, това и това, есетата ми. И поверява писанията в ръцете на Ели. Тънки, гъсто напечатани листове, без разредка, без полета. Ели се връща у дома, чете. Умът му разперва криле, излита. Далече! Този дребен човечец се е домогнал до всичко! Разпален, Ели се заклева да научи румънски, да стане асистент на своя нов приятел, да му помогне колкото може по-бързо да преведе своя шедьовър. Двамата, старият мъж и момчето, трескаво планират сътрудничество. Градят замъци в Румъния. Ели със свои пари ксерокопира ръкописите, за да не може някой гой в съседната квартира да заспи със запален фас и да унищожи капиталния научен труд с безразсъден пожар. Всеки ден след училище Ели бърза към задръстената стаичка. После, един следобед, никой не отговаря на почукването му. Бедствие! Портиерът идва, ръмжи сънено, лъха на уиски. Отваря. Вътре лежи румънецът, с пожълтяло лице, вкочанен. Емигрантското дружество плаща погребението. Някакъв племенник, останал мистериозно неспоменат, се материализира и завлича всички книги, всички ръкописи към неизвестна съдба. Ели е останал с ксерокопието. Сега какво? Как да стане посредникът, чрез който този труд да стане известен за човечеството? Аха! Конкурсът за есе за стипендията! Седи на пишещата машина часове наред. В собствения му ум границата между него самия и починалия му познат става размита. Те вече са сътрудници. Чрез мен, мисли си Ели, великият мъж говори от гроба. Есето е завършено и в ума на Ели не съществува никакво съмнение в стойността му. Очевидно е шедьовър. Нещо повече, той изпитва особеното удоволствие да знае, че е спасил труда на живота на един несправедливо пренебрегнат учен. Предава изискуемите шест копия на членовете на конкурсната комисия. През пролетта идва препоръчаното писмо, с което го уведомяват, че е спечелил. Поканен е в мраморната зала и там получава чек за повече пари, отколкото може да си представи, и възхитените поздравления на плеяда изтъкнати академици. Скоро след това идва първата покана от професионално списание. Кариерата му е тръгнала. Само че по-късно Ели осъзнава, че в своето триумфално есе, кой знае как, е забравил напълно да почете автора на труда, на който се основават идеите му. Никакво признание, никаква бележка, нито един цитат, никъде.

Тази грешка с пропуска го смущава, но той чувства, че е много късно да поправи това недоглеждане. Отдаването на полагащото се уважение става още по-трудно през следващите месеци, след като есето му вече е публикувано и започва научната дискусия.

Той живее в ужас от мига, в който някой стар румънец ще стане, стиснал в ръката си няколко редки списания, издадени в предвоенна Румъния, и ще извика високо, че този нагъл младеж безсрамно е откраднал идеята на неговия покоен и изтъкнат колега, нещастния д-р Николеску. Но обвиняващият румънец не се появява. Изтекли са години. Есето вече е прието като творба на Ели. Наближава краят на началния му курс, няколко прочути университета се състезават за честта да го приемат.

И този гнусен епизод, каза Ели в заключение, би могъл да послужи за метафора на целия му интелектуален живот. Всичко в него е фалш, без дълбочина, ключовите идеи са заети. Стигнал е далече в цаката да представя синтетичния маскарад за оригиналност, плюс известни безспорни умения да асимилира синтаксиса на древните езици, но не е направил никакъв истински принос към съкровищницата на човешкото знание. Никакъв, което за неговата възраст можеше да е оправдано, стига да не си беше спечелил така мошенически преждевременна репутация на най-проникновения мислител, навлизал в областта на лингвистиката след Бенджамин Уорф. А какво беше той всъщност? Голем 31 31 Одухотворено същество, създадено от нежива материя Б. пр. , куха черупка, Потьомкинско село на филологията. От него вече се очакваха чудеса на научно прозрение, а какво можеше да даде? Нищо не му останало да предложи, призна ми с горчивина. Отдавна бил използвал до последно ръкописите на румънеца.