Робърт Силвърбърг - Книгата на черепите

Възцари се чудовищна тишина. Не можех да го погледна. Това бе повече от изповед. Беше харакири. Ели се беше самоунищожил пред мен. Винаги съм бил леко подозрителен, да, за привидната му задълбоченост. Защото макар безспорно да имаше чудесен ум, схващанията му по някакъв странен начин винаги ми бяха изглеждали като дошли от втора ръка. Какво можех да му кажа? Да цъкна с език като свещеник и да му кажа, да, чедо, съгрешил си тежко? Той го знаеше. Да му кажа, че Бог ще му прости, защото Бог е любов? Самият аз не го вярвах. Навярно можех да пробвам с доза от Гьоте, да кажа: изкуплението от греха чрез упорит труд винаги е на разположение, Ели, давай напред, пресушавай блата, строй болници и пиши гениални есета, които не са откраднати, и всичко ще е наред. А той седеше, чакаше опрощение, чакаше Светът да вдигне ярема от него. Лицето му беше безизразно, очите — празни. Съжалявах, че не ми беше изповядал някакъв жалък плътски грях. Оливър само беше набил чепа на приятелчето си, нищо друго, грях, който за мен изобщо не беше грях, просто весела игричка. Така че угризението на Оливър бе нереално, продукт на конфликта между естествения повик на тялото му и условията, наложени от обществото. В Атина Перикъл нямаше да има какво да изповяда. Грехът на Тимъти, какъвто и да беше, със сигурност бе нещо също толкова плитко, изникнало не от морални абсолюти, а от местни племенни табута. Сигурно беше спал с някоя домашна пачавра, сигурно беше гледал скришом как се чукат родителите му. Моето прегрешение беше по-сложно, защото гибелта на други ми бе донесла радост, самият аз може би бях предизвикал съзнателно гибелта на други, но дори то бе някак доста заплетена психология, нещо илюзорно при краен анализ. Не и това. Ако в ядрото на бляскавите научни постижения на Ели лежеше плагиатство, тогава в ядрото на самия Ели нямаше нищо. Той беше кух. Беше празен — и какво опрощение можеше да му предложи човек за това? Добре, Ели беше опитал да се измъкне преди малко. Сега и аз можех. Станах, отидох при него. Взех ръцете му в своите, вдигнах го и му казах вълшебните думи: разкаяние , изкупление , опрощение , избавление . Стреми се вечно към светлината, Ели. Никоя душа не е прокълната во веки веков. Работи упорито, залагай над себе си, бъди настойчив, търси себепознанието и ще те осени божествената милост, защото слабостта ти иде от Него и Той не ще те укори за това, ако Му покажеш, че можеш да я превъзмогнеш. Той кимна вяло и ме остави. Помислих за Деветата мистерия и се зачудих дали изобщо ще го видя повече.

Дълго крачих умислен из стаята. После Сатаната ме разпали и отидох да потърся Оливър.

— Знам историята — каза Нед. — Всичко знам. — Усмихваше се стеснително, гледаше ме с влажни кравешки очи. — Не бива да се боиш от това, което си, Оливър. Изобщо не бива да се боиш от това, което си. Не можеш ли да разбереш колко важно е да познаеш себе си, да влезеш в главата си колкото може по-дълбоко и да се държиш според това, което си открил там ? Но вместо това толкова хора вдигат глупави стени между себе си и себе си. Стени, изградени от безполезни абстракции. Много „Не трябва да“ и „Да не си посмял“. Защо? Каква полза от всичко това? — Лицето му грееше. Изкусител, дявол. Ели явно му бе разказал всичко. Карл и аз, аз и Карл. Искаше ми се да счупя главата на Ели. Нед кръжеше около мен ухилен, движеше се като котка, като готов да скочи борец. Говореше тихо, почти монотонно. — Хайде, отпусни се, Ол. ЛуАн няма да разбере. Не си играя на целувки и да приказвам после. Хайде, Ол, да го направим, да го направим. Не сме непознати. Достатъчно дълго страняхме. Това си ти, Оливър. Това е твоето истинското „ти“ там вътре, и това е моментът да го пуснеш да излезе. Ще го пуснеш ли, Ол? Ще го пуснеш ли? Сега? Ето го шанса ти. Тук съм. — И се доближи до мен. Погледна ме. Малкият Нед. Стига до гърдите ми. Пръстите му леко пробягаха по ръката ми.

— Не. — Поклатих глава. — Не ме докосвай, Нед.

Той продължи да се усмихва. Да ме гали.

— Не ми отказвай — зашепна ми. — Не ме отричай. Защото, ако го направиш, ще отречеш себе си. Ще отречеш реалността на съществуването си. А не можеш да го направиш, Оливър, нали? Не и ако искаш да живееш вечно. Аз съм спирка, през която трябва да минеш по пътя си. И двамата го знаем от години, дълбоко вътре. Сега изплува на повърхността, Ол. Сега всичко изплува на повърхността, всичко се събира, всичкото време се влива в сега, Ол, тук, в тази стая, тази нощ. Да? Да? Кажи да. Оливър. Кажи да!