Робърт Силвърбърг - Книгата на черепите

Фантазията бе толкова ярка и реална, че започнах да треперя. Усещах силата на този образ във всяка молекула на тялото си. Чувствах се все едно, че вече съм бил при Оливър, прегръщал съм се вече с него в пламенна страст, издъхнал съм вече под неистовата му ярост. Тъй че не изпитвах нужда да направя тези неща сега. Бяха осъществени, капсулирани в запечатаното минало. Вкусвах спомена си от него. Допира на гладката му кожа в мен. Гранита на мускулите му, неподатлив на жадно опипващите ми пръсти. Вкуса му на устните ми. Вкуса на собствената ми кръв, когато започна да ме млати. Усещането как тялото се предава. Екстаза. Камбаните. Извисения глас. Братята пеят реквием за мен. Унесох се в блянове.

След това осъзнах, че някой е влязъл в стаята ми. Вратата се отваря, затваря. Стъпки. Това също го възприех като част от фантазията. Не отворих очи. Реших, че е Оливър, и в сънния унес като след дрога бях убеден, че наистина е Оливър, трябваше да е Оливър. Затова бях объркан, когато най-сетне ги отворих и видях Ели. Седеше кротко, подпрял гръб на отсрещната стена. В предишното гостуване изглеждаше само потиснат, но сега — десет минути по-късно? половин час? — изглеждаше напълно съкрушен. Забити в пода очи, отпуснати рамене.

— Не разбирам — заговори той кухо. — Не разбирам как може да има някаква стойност това нещо с изповядването. Реална, символична, метафорична или друга. Мислех си, че разбирам, когато брат Хавиер ни го каза, но сега не мога да го проумея. Защо? Защо?

— Защото те го искат.

— Какво от това?

— Въпрос на покорство. Покорството развива дисциплина. Дисциплината развива контрол. Контролът дава власт да надмогнеш силите на разпада. Покорството е антиентропично. Ентропията е нашият враг.

— Леле, колко си сладкодумен.

— Сладкодумието не е грях.

Той се засмя и не отвърна. Виждах, че е на ръба. Че стъпва по остра като бръснач линия между здравомислието и лудостта. А аз, който цял живот бях залитал на този ръб, нямаше да съм този, който ще го подбутва. Изтече време. Фантазията ми за мен и Оливър се утаи и стана нереална. Не изпитвах неприязън към Ели. Нощта бе негова. Най-сетне ми заразказва за едно есе. Написал го, когато бил на шестнайсет, последната си година в гимназията. Есе за моралния упадък на Западната римска империя, с отражението му в разпадането на латинския в различните романски езици. Все още помнеше много от написаното. Цитираше дълги откъси, а аз го слушах с половин ухо. Учтиво се преструвах, че проявявам интерес, но нищо повече. Защото макар есето да ми звучеше гениално, забележителна изява на учен на каквато и да е възраст и определено изумително, че е написано от шестнайсетгодишно момче, точно в този момент не изпитвах огромно желание да слушам за тънките етически влияния, които може да се открият в развитието на френския, испанския и италианския. Но постепенно взех да проумявам мотивите на Ели да ми разказва всичко това и започнах да надавам ухо. Той всъщност ми се изповядваше. Защото бе написал това есе, за да бъде допуснат до конкурс, спонсориран от някакво учено общество, и с това си беше спечелил прилична стипендия, която осигурила записването му в колежа. Всъщност бе изградил на това цялата си академична кариера, тъй като есето било препечатано в авторитетно филологическо списание и го беше превърнало в знаменитост в тази тясна научна област. Макар да бил новак, други учени го споменавали — и го споменаваха — с възхищение в бележките си. Вратите на всички библиотеки бяха широко отворени за него. Нямаше да има възможността да открие самия ръкопис, който ни беше довел до Къщата на черепите, ако не беше написал това великолепно есе, от което зависеше славата му. И — каза ми го със същия безизразен тон, с който допреди малко ми разясняваше неправилните глаголи — съществената идея на тази теза не била негово дело. Беше я откраднал.

Аха! Грехът на Ели Щайнфелд! Никакви дребнави сексуални прегрешения, никакви момчешки авантюри с чукане отзад или взаимни мастурбации, никакви кръвосмесителни гушкания с умерено съпротивляващото се мамче. По-скоро интелектуално престъпление, най-прокълнатото от всички. Нищо чудно, че толкова се беше сдържал да го признае. Сега обаче изля уличаващата истина. Баща му, каза ми, като обядвал един следобед в „Бърза закуска“ на Шесто авеню, забелязал случайно някакъв сив съсухрен човечец. Седял сам и прелиствал някаква дебела тежка книга. Загадъчен том по лингвистичен анализ, „Диахронни и синхронни аспекти на езика“ на Зомерфелд. Заглавие, което нямало да говори нищо на стария Щайнфелд, ако наскоро не се бил бръкнал с 16,50 долара, не малка сума за семейството, за да купи същата на Ели, понеже много му трябвала. И ето ти го шока на разпознаването. Ето я надигащата се родителска гордост — моят син, филологът. Следва запознанство. Разговор. Незабавно представяне — един бежанец на средна възраст в „Бърза закуска“ няма защо да се бои от друг. „Моят син чете същата книга!“, споделя г-н Щайнфелд. Радостни физиономии. Човекът е родом от Румъния, бивш професор по лингвистика в университета в Клуж. Избягал от родината си през 1939-а с надеждата да стигне до Палестина, но вместо това по обиколен маршрут през Доминиканската република, Мексико и Канада накрая пристигнал в Съединените щати. Не успял да си намери академично назначение никъде и ето ви го: сега живее в кротка беднотия в манхатънския Горен Уестсайд. Хваща се да работи каквото намери: миене на чинии в китайски ресторант, коректури за фалирал набързо румънски вестник, оператор в информационна служба за инвалиди и прочие. И през цялото това време усърдно подготвя труда на живота си, структурален и философски анализ на упадъка на латинския в ранното средновековие. Ръкописът вече буквално е готов на румънски и той е започнал необходимия превод на английски, само че работата върви много бавно, защото все още не се оправя добре с английския, главата му е задръстена с други езици. Мечтае да довърши книгата, да си намери издател и след това да се изнесе в Израел.