Робърт Силвърбърг - Книгата на черепите

Зората вече идваше.

Първите отблясъци слънчева светлина се изсипаха над мен от хълмовете на изток. Коленичих с гръб на запад и се взрях в точката розова светлина, която растеше на хоризонта. Пиех слънчевия дъх. Очите ми бяха два проводника. Святият пламък се вливаше през тях и в лабиринта на тялото ми. Бях в пълен контрол, насочвах възхитителния огън по своя воля, отклонявах по своя приумица святата топлина към левия си бял дроб, към далака, към черния дроб, към капачката на дясното коляно. Слънцето наруши резката на хоризонта и се въздигна в цялата си прелест, съвършено кълбо, розовото зарево бързо преля в утринно злато. Изпълвах се със сиянието му.

Най-сетне, изпаднал в екстаз, тръгнах обратно към Къщата на черепите. Когато наближих входа, една фигура се появи от тунела: Тимъти. Беше намерил по някакъв начин градските си дрехи. Лицето му беше сурово и напрегнато — стиснати челюсти, изтерзани очи. Видя ме, спря и се изплю. Без да удостои появата ми другояче, закрачи бързо към пътеката.

— Тимъти?

Той не спря.

— Тимъти, къде отиваш? Отговори ми, Тимъти.

Той се обърна. Изгледа ме с ледено презрение и каза:

— Чупя се, мой човек. Защо по дяволите се мотаеш тук толкова рано сутринта?

— Не можеш да си отидеш.

— Не мога ли?

— Ще разбиеш Вместилището.

— Заеби Вместилището. Да не мислиш, че ще изкарам остатъка от живота си в този замък за идиоти? — Поклати глава. После изражението му омекна и той продължи не толкова грубо: — Ели. Виж, осъзнай се. Опитваш се да живееш във фантазия. Няма да стане. Трябва да се върнем в реалния свят.

— Не.

— Ония двамата са безнадеждни, но ти поне все още можеш да мислиш рационално, надявам се. Можем да закусим във Финикс и да вземем първия полет до Ню Йорк.

— Не.

— Последен шанс.

— Не, Тимъти.

Той сви рамене и ми обърна гръб.

— Добре. Стой с лудите си приятели тогава. На мен ми писна, мой човек! Писна ми.

Стоях замръзнал. Той тръгна, мина между два от малките черепи, подредени на пясъка, и доближи началото на пътеката. Нямаше начин да го убедя да остане. Този момент бе неизбежен от самото начало. Тимъти не беше като нас. Липсваха му нашите травми и нашите мотиви, никога нямаше да може да приеме докрай Изпитанието. В един продължителен миг премислих възможностите си и потърсих общение със силите, насочващи съдбата на това Вместилище. Попитах дали е дошъл подходящият момент и ми се каза: Да, този момент е дошъл. И аз затичах след него. Когато стигнах до редицата черепи, клекнах и вдигнах един — наложи се да го понеса с две ръце, тежеше поне десет кила. Отново затичах и се озовах зад Тимъти точно където започваше пътеката. С едно-единствено плавно движение вдигнах каменния череп и го блъснах в тила му с цялата си сила, пръстите ми поеха сблъсъка с трошащата се кост. Той падна, без дори да извика. Каменният череп беше окървавен. Пуснах го и останах до него. Златистата коса на Тимъти бе зацапана с червено и червеното петно се разширяваше с удивителна бързина. Сега трябва да си намеря свидетели, казах си, и да помоля за полагащите се ритуали. Погледнах назад към Къщата на черепите. Свидетелите ми вече бяха там. Нед, гол, и брат Антъни с протритите си сини шорти. Стояха пред сградата. Отидох при тях. Нед кимна — беше видял всичко. Паднах на колене пред брат Антъни, а той сложи хладната си длан на трескавото ми чело и каза кротко:

— Деветата мистерия е тази: че цената на един живот трябва винаги да е живот. Знай, о, Знатнородени, че вечностите трябва да се уравновесят със смърти. — И добави: — Тъй както живеейки ежедневно умираме, тъй и умирайки ще живеем вечно.

Опитах се да взема Оливър да помогне с погребването на Тимъти, но той се цупеше в стаята си като Ахил в шатрата, тъй че работата се падна изцяло на Ели и мен. Оливър не искаше да отвори вратата си, не пожела дори да уважи почукването ми със сърдито ръмжене отвътре. Оставих го и се присъединих към групата извън сградата. Ели, застанал до падналия Тимъти, изглеждаше озарен от божествен пламък, преобразен. Сияеше. Лицето му бе зачервено и тялото му лъщеше от пот на утринната светлина. Обкръжаваха го четирима от братята, четиримата Пазители — братята Антъни, Миклош, Хавиер и Франц. Бяха спокойни и изглеждаха удовлетворени от случилото си. Брат Франц бе донесъл кирки и лопати. Гробището, каза брат Антъни, било недалече оттук, в пустинята.

Навярно заради ритуална чистота, братята отказаха да докоснат трупа. Съмнявах се, че двамата с Ели ще можем да пренесем Тимъти на повече от десетина метра, но Ели клекна, завърза стъпалата му, подложи рамо под прасците му и ми даде знак да го прихвана през кръста. Хоп! Напънахме се, дръпнахме и надигнахме отпуснатото почти стокилограмово туловище от земята, е, залитнахме малко. С брат Антъни начело поехме към гробището, другите братя ситнеха някъде назад. Слънцето вече печеше безмилостно. Усилието с носенето на ужасното бреме през тръпнещата знойна мараня на пустинята ме хвърли в състояние като след силна дрога. Коленете ми се огъваха, очите ми блуждаеха, имах чувството, че някаква невидима ръка ме е стиснала за гърлото. Навлязох в мъгла на превъртаща се многократно халюцинация. Виждах отново и отново в забавен каданс великия миг на Ели, стопкадри в критични интервали. Виждах затичания Ели, Ели, как се навежда да вдигне тежката базалтова топка, Ели, подгонил отново Тимъти, Ели го настига, Ели се извива като тласкач на гюле, мускулите му изпъкват в изумителен релеф, Ели бавно изпъва ръката си в удивително плавно движение, пресяга се сякаш за да потупа Тимъти по тила, но вместо това изящно и плавно забива каменния череп в по-крехкия на Тимъти, Тимъти се олюлява, рухва, замира. Отново. И отново. И отново. Гонитбата, замахът, сблъсъкът, великолепен кинообзор на ума. Кадрите се прекъсват от други познати образи на смърт, понесени като призрачни пластове мъгла: смаяното лице на Ли Харви Осуалд, когато Джак Раби се приближава към него, смачканото тяло на Боби Кенеди на кухненския под, отсечените глави на Мишима и съратника му, чинно поставени на генералското бюро, римският войник мушка с копието тялото на Кръста, ярката гъба, разгърната над Хирошима. И отново Ели, отново траекторията на древния камък, отново сблъсъкът. Стопкадър. Поетиката на края. Залитнах и едва не паднах, но прелестта на тези образи ме задържа, изпълни пукащите стави и пръскащите се мускули с нова сила. Така че останах прав, тътрещ се напред прилежен гробар, залитащ по ронливата пръст. Тъй както живеейки ежедневно умираме, тъй и умирайки ще живеем вечно.