Джоэл Розенберг: Огненият херцог

Зад къщата се гушеше старият хамбар в убит ръждив цвят. Огромната му врата бе открехната, за да пропуска светлина и въздух през деня. Той вече бе прясно боядисан и така подсказваше на всички, че семейство Торсен се грижат за животните си, което не бе изненада за никого.

Един ръждясал стар студбейкър бе покачен на трупчета в предния двор, малко по-високо от нормално. Тори се усмихна широко. Чичо Хоузи си имаше нова играчка. За човек, който ненавиждаше да се вози в автомобил, старият имаше страхотен усет да ги поправя.

Не че Тори бе учуден. Чичо Хоузи си беше чичо Хоузи, също както татко си беше татко, а мама — мама и нещата, които другите намираха за необичайни у тях, бяха толкова естествени за Тори, както и ширналите се равнини наоколо.

Паркира колата на тревата до страничната врата и изключи мотора. Напълно умишлено остави ключовете на таблото, а вратите отключени, въпреки че това му се стори необичайно. Последния път, когато се прибра, мама дълго се надсмива над градските му навици.

Маги вдигна едната си вежда.

— Минаваме през входа за прислугата?

— Тук в провинцията няма такова понятие като прислуга. Това си е страничната врата и е най-близо до стаите ни.

Верандата пред страничния вход бе просто един задигнат циментов блок, а стъпалата отвеждаха направо на тревата. Нямаше достатъчно място и не можеха да оставят много неща, без да пречат на вратата да се отваря свободно.

Тори се качи по стълбите и отвори мрежестата врата, задържа я открехната, а след това завъртя топката на дървената врата, малко хлабава, но със здрава брава.

Както бе обичаят в провинцията, предната врата на къщата никога не се заключваше. Ами ако някой искаше да влезе? Странното бе, че и страничната, и задната врата често беше залостена.

Разбира се, както чичо Хоузи би обяснил, има заключени и заключени врати.

Тори стовари юмрук върху месинговата плочка, поставена на касата на вратата, монтирана върху решетка, която чичо Хоузи бе свалил от изоставена кола, а след това я изтъни и вгради в издълбаната на касата ниша. Така ударът по металната плочка отекваше из цялата къща. Не че чичо Хоузи имаше нещо против звънците, но плочката се получи много елегантна. Тя привличаше вниманието на всички на долния етаж, но не ехтеше чак така, че да стресне заспалите на горния.

Тори пак почука и отново никой не отвори.

Младежът затвори очи за секунда и подпря коляно на вратата, за да я намести. След това се облегна и с рамо, за да има необходимата тежест, докато усети леко поддаване. Внимателно насили топката на бравата и леко я завъртя наляво. Усещането винаги си бе същото — гладко, без да е смазано, както става при прецизно изработени части, напаснати съвършено точно.

Резето се приплъзна с леко щракване, което човек по-скоро усещаше, вместо да чуе, вратата се открехна с познатото скърцане и Тори си отдъхна.

Първия път, когато се прибра от училище, не успя да се справи както трябва и на чичо Хоузи му се наложи не само да прекара почти цялата вечер да оправя скритите части на бравата, но и тримата възрастни не престанаха да го вземат на подбив дни наред.

— Проблеми ли ти създава тази врата? — попита Иън, вече стоварил саковете на верандата, докато Маги държеше по един комплект екипировка във всяка ръка, а ефесът на една от евтините рапири за упражнения стърчеше промъкнала се през скъсания цип.

— Неее — отвърна Тори. — Само малко заяжда. — По-особените начини за влизане в къщата бяха семейна тайна, а ЧОВЕК НИКОГА НЕ ОБСЪЖДА СЕМЕЙНИ ТАЙНИ, ПРЕД КОГОТО И ДА Е, независимо дали ставаше въпрос за добри приятели, гаджета или който и да е.

Той вмъкна глава през процепа и викна високо:

— Пристигнахме! — за да го чуят родителите му, ако не бяха обърнали внимание на почукването. Не беше много редно да нахълтат просто така и да се натъкнат на тях. Майка му и баща му се стряскаха лесно, затова синът им се съобразяваше с това или ако случайно забравеше, се правеше, че не забелязва.

— Хайде, влизайте!

Не се притесняваше, че ще изненада чичо Хоузи. Него никой не можеше да го стресне и изненада. Сигурно вече бе чул прещракването на бравата или поне проскърцването на вратата. Дяволите да го вземат, Тори никак нямаше да се изненада, ако чичо му бе доловил шума от мотора на рамблъра още от цяла миля. Но това щеше да се случи, ако чичо си бе у дома, което вече му се струваше малко вероятно. Също и татко, а може би…

— Ториии! — чу се от горния етаж, последвано от топуркане по коридора и надолу по стълбите.