Джоэл Розенберг - Огненият херцог

— Мамо, наистина няма проблем.

— По-късно е чудесно — обади се Маги.

— Няма проблем, госпожо Торсен — усмихна се Иън.

Мама се обърна и се заизкачва бавно по стълбите, за да не им се стори, че бяга, а Тори нарочно се направи, че не забелязва как Иън оглежда тесните й дънки. Имаше нещо неприлично в това.

Тя затвори вратата на кабинета и Тори пое нагоре по стълбите, следван от приятелите си.

Третото стъпало проскърца както обикновено. Стъпка наляво, след това бързо отпускане на лявата страна на четвъртото стъпало, така че то се извиваше нагоре и разкриваше още една от измишльотините на чичо Хоузи, която криеше военен „Колт“ 38-и калибър и ролка тоалетна хартия.

И двете неща бяха глупави. Мама и татко бяха винаги добре заредени с основните неща, не че се държаха като глезени граждани или нещо такова. На Тори никога не му се бе налагало да прибягва до резервната ролка тоалетна хартия, а още по-малко до 38-ия калибър, но когато стана на петнайсет и баща му прецени, че вече е мъж, чичо Хоузи му показа къде се съхраняват семейните оръжия, а татко го научи как да ги използва, и не миряса, докато не остана доволен от резултатите.

Е, чичо Хоузи твърдеше, че му е показал всички скривалища, но човек въобще не можеше да бъде напълно сигурен, защото Хоузи никога не казваше всичко.

Маги си прочисти гърлото.

— И сега?

— Ами… о, извинявай. Не те чух. Какво каза?

— Казах… искам да кажа, попитах тя това ли работи. Тук? На това затънтено място? — Момичето се усмихна. — Не исках да те обидя.

— Не съм се обидил. Но, да, тук.

— И какво искаше да каже с това, че не обича да дава обещания?

Тори стисна устни. Нямаше нищо лошо да им каже.

— Става въпрос за чичо Хоузи. Той не обича да обещава. Сто на сто ще направи това, което е казал, че ще направи, но никога няма да го чуеш да обещае. — Той сви рамене. — Просто си е такъв.

От дясната страна, в края на коридора, където бе кабинетът, се чуваше как пръстите на мама барабаняха по клавиатурата. Тори поведе приятелите си към лявата страна, покрай затворените врати на стаята на Хоузи и неговата.

— Маги, ти ще си в стаята за гости — каза той и пусна сака й вътре. Говореше тихо, за да не смущава майка си, въпреки че това едва ли бе необходимо. Когато тя се съсредоточеше над някоя колона цифри, нямаше начин един разговор да я притесни.

— Иън, ти отиваш в шивачницата — каза той и отвори широко вратата в самия край на коридора. — Имаш чудесно южно изложение. — Винаги й казваха шивачницата, въпреки че това бе просто стая за гости, малко по-малка от официалната, но също много приятна. Стените бяха боядисани в бяло с нюанс на прасковено, което придаваше уют; дървеният под бе в топло светлокафяво, покрит с любимия на чичо Хоузи гладък мокет.

Старият дъбов гардероб и тоалетката от същия материал бяха на мама още от момичешките й години и плачеха за пребоядисване и лакиране, но все още си бяха добри.

Иън попипа зелената карирана покривка на леглото.

— Майка ти ли я е правила?

Тори поклати глава.

— В интерес на истината, не. Баба ми… леглото ще ти е много удобно. Матракът поема формата на тялото. Банята е в края на коридора, а другата е точно срещу кабинета на мама. В шкафа отвън има достатъчно кърпи, вземете си.

Стаите бяха готови за гости. През зимата, когато имаше опасност да се извият снежни виелици и бе рисковано децата да се прибират с рейс от училище, къщата на семейство Торсен можеше да поеме без проблем по шестима гости. Тогава винаги ставаше весело, защото половината нощ оставаха будни с децата на семейство Томпсън и на Гиселкуист, докато слушаха разказите на чичо Хоузи за вестрите и аезирците, а малкият Тоби Томпсън питаше и молеше по сто пъти да чуе отново как Тор се е срещнал с пазителя Локи, или пък за бягството на Хонир.

— Един душ ще ми дойде добре — протегна се Иън. — След като проспахме половината път, май наистина имам нужда от душ, а може и да подремна пак.

— А после можеш и да поспиш, и да похъркаш.

Иън се ухили.

— Да, а после може да си поотпочина и да направя една сиеста. Ще съм готов за отмаряне веднага след вечеря, още преди да дойде време да си лягаме.

Тори също се ухили.

— Идеята е страхотна. — Беше му приятно, че Иън се е поотпуснал. Той имаше огромна нужда от ваканция. Приятелят му бе напрегнат до краен предел през повечето време.

Иън вдигна вежда.

— Ами то… ако ми доскучае, вашата зала за фехтовки в приземието приема ли обикновени хора?