Джоэл Розенберг: Огненият херцог

Джеф кимна и стисна силно рамото му.

— Бре да му се не види, приятелю, колко време мина. Радвам се, че се видяхме. Специални поздрави и на майка ти, и на баща ти, и на Хоузи. — Той се обърна и се отправи към патрулната кола и докато Тори запали стария рамблър, Джеф вече бе направил завой и се насочваше в обратната посока.

— Приятен е — каза Маги, когато изхабеният мотор нададе вой, преди колата да благоволи да запали.

Тори хвърли бърз поглед в огледалото за обратно виждане и кривна на пътя. Кимна на думите на Маги.

— Да — отвърна с усмивка той. — Не съм много сигурен, че сърните ще подкрепят мнението ти.

— Какво?

— Двамата с баща му, моят баща и чичо ми Хоузи ходят на лов за сърни всяка есен и винаги донасят трофеи. — Това по-скоро се дължеше на преследваческите умения на чичо Хоузи, но сега не му беше времето да се впуска в подробности. Понякога търпението, както се оказваше доста често, служеше не по-зле от следотърсаческите уменията на чичо му. Ловът не научи Тори на търпение, но го научи да изчаква.

— Значи си в състояние да убиеш Бамби? — попита Маги, а иззад шеговития глас прозвуча непозната нотка.

Гражданчета.

— Ходил съм няколко пъти на лов. — Всеки сезон, откакто навърши четиринайсет, с изключение на миналата година, когато се прибра вкъщи болен от грип.

Превит на задната седалка, Иън тихичко се кикотеше.

— Да не би ловът да е нещо смешно? — попита Маги, присвила нацупено устни.

— Не — отвърна Иън, без да спира да се киска. — Не е това. Спряха ни, защото Тори караше бързо, и кой отнесе наказанието? Аз трябваше да изям цигара с трева.

Тори се засмя.

— Няма справедливост, нали?

— Да, животът изобщо не е справедлив. На мен лично никога не ми се е случвало да ме спрат за превишена скорост и да не отнеса някоя глоба.

От уважение към Джеф, Тори закова километража на максималната допустима скорост, а след това погледна Иън в огледалото за обратно виждане.

— Това е, защото ти си гражданче, а тук сме в провинцията. Да се разбираш със съседите, е много по-важно тук, отколкото в града. Сега, ако Джеф ме спипа пиян или пък надрусан, приятелството щеше да отлети през прозореца. Но едно превишаване на скоростта? И то на път, прав, широк и открит като този? Абе, дори и да сгафя нещо, най-много да паднем в канавката, а и никой няма да пострада. Не. Той не иска да се дразним, нито пък да се заяжда с мама, татко или чичо Хоузи, нищо подобно.

Тори се усмихна при тази мисъл, която му се стори толкова забавна, че се разсея и за малко не изпусна отбивката по един прашен път, маркиран единствено от стар бряст в самия край на полето.

— Освен това — продължи той, — в Северна Дакота, след като навършиш двайсет и една, можеш да пиеш, а ако Джеф реши да се придържа към всички формалности, няма да успеем да изясним нещата и до следващата година.

Маги се засмя.

— Значи, както разбирам, няма да се притесняваме, че могат да ни поискат документите за проверка, ако отидем довечера в това „Взрив-о-вкусно“ , боже какво ужасно име.

Тори също се усмихна.

— Зависи. Ако има някой непознат, Уле ще предположи, че е от Държавната комисия по алкохола, и тогава задължително ще ни поиска личните карти, при това така, че всички да видят, и то ако сглупим дотолкова, че решим да си поръчаме бира, което, естествено, ние няма да направим. Обаче, ако Орфи Селмо е там и си надига ежеседмичната халба бира, Уле няма да си прави труда да ни иска документи. Направо ще ни сервира тъмно пиво в чаши от кола и ще пъхне по една сламка. Старият Уле е страхотен досадник и ще ме предаде на властите и при най-малкия намек, само дето хич недовижда, а не обича и да носи очила и не е много наблюдателен.

— Всички сме част от системата.

— Както вече ви казах, да се разбираш със съседите в малките градчета, е много по-важно от всички формалности.

Колата се друсаше по пътя към незасенчена от дърветата алея напред.

— Можехме да минем и през града — каза Тори — и да завием от задната страна. Къщата е в източния край, а и като време е почти същото.

— Обаче — каза Иън — тук е по-прашно и по-автентично…

— Автентично? — вдигна вежда Маги.

— … и следователно по-весело — продължи Иън.

— Да бе.

Къщата бе точно отвъд пояса дървета, една от най-гъстите горички наоколо, разпростряла се почти на цял един километър.

Всъщност, мислеше си Тори поне за стотен път, тя не беше кой знае каква. Просто една огромна стара къща, издигната в традициите на прерийното строителство. Имаше два цели етажа и таван, ограден от едната страна и частично от други две от остъклена веранда, която не позволяваше на насекомите да нахлуват вътре през лятото и която мама използваше вместо фризер през по-голямата част от зимата. Цялата къща бе бяла, въпреки че никой не я бе пребоядисвал наскоро. Мама и татко можеха да си позволят да се заемат с нея, когато им се иска, но не обичаха да се надуват и перчат.