Джоэл Розенберг - Огненият херцог

— И още как. — Намръщеното лице се стопи и отстъпи на истинска усмивка. — Пак ще ти кажа: никакъв. Абсолютно никакъв. Наистина няма смисъл, като изключим, че е хубаво да е спретнато и не е зле да полагаш някакво усилие, за да изглежда приятно и прибрано. Затова си оправям леглото.

Тя тръсна презрително глава, гарвановочерната й коса се люшна, а тя скръсти ръце на бежовия пуловер и се облегна на възглавницата, подпряна на вратата. Момичето бе в период на късата коса и сигурно щеше да е все така чак до лятото. Нямаше нищо против да си връзва косата на опашка през часовете за фехтовка и твърдеше, че ненавижда лентите през челото.

Тори не можеше да прецени дали я предпочита с къса или с дълга коса. По принцип предпочиташе дълги коси, но нещо в почти момчешката подстрижка на Маги подчертаваше малкото копчесто носле и инатливата брадичка.

Не че имаше значение какво предпочита Тори. Маги може и да склоняваше от време на време да споделят леглото, но едва ли би поискала позволение от него, преди да се подстриже или да си купи някоя дреха.

Тори нямаше нищо против. Не би и помислил, че съчетанието от обемист бежов пуловер с едра плетка и черен клин е секси, но се оказваше, че е така. Клин ли? Не, той бе казал клин, а се оказа, че е грешка. Било ластичен панталон, настояла бе Маги. Ластичен панталон или просто панталон, никакъв клин. Това беше проблемът с дамските дрехи — изчанчените имена. Ризата била или блуза, или бюстие, никаква риза. Клинът бил ластичен панталон. Може пък невежеството да е сила!

— Защо се усмихваш? — попита момичето.

— А, нищо — отвърна Тори.

Може би ластичният панталон подчертаваше краката доста добре, а пуловерът само загатваше останалата част от тялото й. Или пък, мислеше Тори, бяха минали цели три седмици, откакто двамата с Маги отпразнуваха отлично изкарания изпит на шпаги с две изстудени бутилки шардоне „Колумбия Крееш“ , не че той имаше представа, че хубавото вино е по 6,95 бутилката, с четвърт пресни ягоди и най-необичайното, с четири презерватива. Сега обаче бе станал раздразнителен и без причина се сопваше на хората.

— Иън — каза Тори, — може би е крайно време да се заемеш да оправяш леглата.

— Тая работа носи ли пари?

— Не, но може да скрие факта, че сменяш чаршафите веднъж на семестър.

— Точно така. Започва да те сърби, ако не го направиш. — Той демонстративно се почеса между краката! — Е, поне намирам време да си сменя бельото веднъж в седмицата. Честно! Абе, ти не смяташ ли, че караш бързо?

— Ако смятах, че карам бързо — отвърна Тори, — щях да намаля.

Беше ред на Маги да се разкиска. След малко се разсмя и Иън.

Тори се отпусна. Харесваше Иън. Иън Силвърстайн имаше бърз ум за майтапи и смешки, а напористото му отношение към ученето бе положителен пример за Тори, който имаше склонност да зареже учебниците и да прекара прекалено много време в тренировъчната зала. И въпреки това имаше нещо у приятеля му, което все притесняваше Тори. Понякога Иън работеше прекалено упорито. Беше необичайно един младеж с толкова ентусиазъм и плам да се захваща с рапирата, най-малко агресивния вид фехтовка, но това бе типично за Иън.

Тори се намести на седалката. Нарочно настоя да кара той през последната отсечка. Бедата бе, че човек възприема за нормални нещата, с които е свикнал и израснал. Гражданите нямаха понятие как да карат тук.

Полегатите хълмове около Минеаполис бяха отстъпили място на равнините на Източна Дакота и пътят се простираше прав и безкраен. Въпреки че във всяка посока имаше само по една лента, нищо не можеше да спре Тори да не наруши ограничението от деветдесет километра с цели петдесет. Просто насочваш колата напред, настъпваш газта, докато моторът започне да се задъхва, и едва тогава отпускаш малко.

Не беше случайно, че пътните знаци в провинцията бяха по-големи отколкото в града, и внушителният октагон се виждаше от цял километър. С кръстовищата също нямаше проблем. Беше безсмислено да намаляваш, след като ясно се виждаше, че нищо не наближава.

Рядко се случваше някоя кола да профучи в обратна посока, а още по-рядко, някой пикап да те застигне и тогава Тори с мъка удържаше волана, докато завихрянето, причинено от отминаващия, се опитваше да ги изтласка от правия път. Иначе, да шофираш тук, беше лесно.

Поне сега не бе проблем. В снежна буря да караш с такава скорост, би било истинско самоубийство. Тогава, дори и при разумна скорост, човек можеше да се озове в канавката, а снегът набързо ще затрупа колата. Беше се случвало няколко пъти на мама, а дори веднъж и на татко.