Джоэл Розенберг: Огненият херцог

— Стазис — рече Огненият Херцог, сякаш думата бе ругатня. — Получих си стазисния заряд, та и отгоре.

— Май почти колкото и от Негова Непоколебимост? — Родик дел Ренал леко наклони глава. Нямаше да е никак разумно да отбележи, че да поеме определената доза заряд, та и отгоре, си бе съвсем в стила на дебелия херцог. Една бегло подхвърлена реплика бе нещо обичайно за професията и положението на Родик, но тя не биваше да изглежда като нещо повече от лек намек.

А и, честно казано, пълнотата отиваше на Огнения Херцог, Господар на Фалиас. Затлъстелият мъж надигна обемистото си туловище с лекота и грация, които все още учудваха сина на Ренал, дори и след всичките години извънредна служба при Негово Топлейшество, и се приближи към панорамния прозорец с ръце, свити на кръста, сякаш бе в готовност да сграбчи всеки изникнал проблем и да го срази.

Сигурно точно това е начинът, по който Негово Топлейшество се справя с проблемите, посмели да излязат наяве, помисли си Родик дел Ренал. Не че в момента щеше да има полза от този начин. Много преди господарят да стане херцог, в онези времена, когато бъдещият Негово Топлейшество си бе просто Анегир дел Денегир, в онези времена, когато не бе нищо повече от втория син на покойния Негово Топлейшество, всички смятаха, че е прекалено прям за човек с неговия произход.

Нещата, разбира се, се промениха, но не чак толкова, колкото му се искаше на Негово Топлейшество. Невъзможно е да се промениш изцяло.

— Не само от Каменния Херцог — отвърна Огненият Херцог, — но и от Вихрения и Ледения. А ако трябва да си кажа истината…

„Както ще стане в края на краищата“ — помисли си Родик.

— … хич не мога да понасям Херцога на Висините — измърмори той. Подсмихна се ехидно, сякаш предизвикваше Родик да го изобличи в измяна.

— Тогава, херцоже мой — каза Родик, — оплачете ми се. Разкажете ми още, моля ви, обяснете ми как нито вие, нито някой от другите Родове си позволява да предприеме и крачка срещу останалите в страха си да не се разрази Родовият гняв и да се насочи срещу агресора.

Това не беше единственият повод за тревоги. На изток от Владенията се намираше Вандескард, може би в готовност, а може би не. Човек никога не можеше да бъде сигурен в хора, които се назоваваха истинските наследници на Ванир. А и кой ли можеше да е сигурен в Стареите на север или в значително по-младите, пълни с енергична жизненост, култури на юг.

„Живеем приклещени сред костите на титани — каза си Родик, — също като група старци, които чакат да грохнат, за да изоставят сечивата си и да умрат с чест.“

И въпреки това, в сравнение и с най-младите от Стареите, Независимите Владения бяха още млади и неопитни.

Някога бяха съществували над десет Рода, не само сегашните пет, заселили се в древните светилища на Фалиас, Гориас, Финиас и Муриас и в онова патриархално място, известно единствено като Вечното Светилище. Един-единствен Род бе успял да натрупа достатъчно мощ, за да завземе Вечното Светилище и да приеме титлата Род на Висините. Само още четири успяха да оцелеят.

Другите отдавна бяха потънали в забвение, покорени, претопени като Дървесния Род, смазан и унищожен също като Безименния Род.

— Дори и Висините — рече Огненият Херцог.

— Щом Висините ви притесняват толкова много, призовете сина си, наследника, и му възложете да поведе войските срещу тях.

Това нямаше начин да се случи. Венидир дел Анегир и неговата Обожаема Майка бяха едва ли не постоянно присъствие във Вечното Светилище, което очевидно допадаше и на двамата, а най-вече на Огнения Херцог. Преди, когато по-големият му брат се спомина, преди още да наследи баща им, Негово Топлейшество нямаше кой знае каква полза от жена си и наследника и отдавна ги бе изпратил като свои емисари във Висините и ги призоваваше да се връщат във Фалиас много рядко.

Може би щеше да е от полза за Пламенния Род, ако следващият Херцог създадеше добри връзки с Висините, а може би не. Оставаше възможността една прекалено близка връзка да събуди страховете на останалите три Рода от подчинение и унищожение и да предизвика негодуванието и непокорството им.