Джош Малерман - Червеното пиано

Филип се опитва да каже това, опитва се да отвори уста. И тогава…

Звукът спира.

И за частица от секундата настава пълно мълчание. Мълчанието на мъжете, които се опитват да осмислят това, което са преживели.

Световъртежът е изчезнал. Гаденето си е отишло.

— Исусе Христе — казва Лари, изправяйки се на крака. — Няма начин. Аз съм пас.

Мал кимва. Очаквал е този отговор. Рос придърпва кошчето към себе си, сякаш се кани да повърне. Вместо това само закрива устата си с ръка. Дуейн стои несигурно в центъра на стаята.

— Какво беше това? — пита той задъхано.

Мал поглежда Филип.

— Редник Тонка каза, че това е акорд. Всички ли го чухте по този начин?

Филип поклаща глава. Не.

— Не съм го казал.

Мал се усмихва хладно.

— Разбира се, че го казахте.

— Не, секретар. Не е вярно — настоява Филип и се изправя на стола си. — Изобщо не съм го казал. Помислих си го.

Мал поклаща глава.

— Издадохте звук, редник Тонка. И аз го чух. Греша ли? Не мислите ли, че е акорд?

Филип поглежда приятелите си от бандата един по един, после се втренчва отново в Мал.

— Така е — признава той. — Чух акорд.

Докато останалите от групата обсъждат какво са чули, отново се взира в Мал.

Издадохте звук, редник Тонка. И аз го чух. Греша ли?

Филип си поема дълбоко дъх и се замисля за Африка. Мисли за двата взвода, неспособни да открият звука, който променя начина, по който се чувстват хората, променя начина, по който чуват, начина, по който говорят.

— Три часа — казва Мал, изправя се и подава на всеки от тях по една малка купчина документи. Телефонният му номер е написан с писалка върху тях. — Три часа, за да ми кажете дали ще отидете в Африка.

Изважда ролката от уредбата и я прибира във вътрешния джоб на сакото си.

— Вече казах на редник Тонка, че смятаме да ви платим за тази мисия. Но може би не казах точно колко.

Музикантите, все още възстановявайки се, чакат.

— По сто хиляди на човек. Четиристотин хиляди за групата. — Мал оправя ревера на сакото си. — Не си падам по драматичното излизане, но тук залозите са много високи. Ако това е оръжие, може би вие, четиримата, можете да попречите то да бъде използвано.

Прави няколко крачки към вратата.

— Три часа, господа. Ще очакваме решението ви.

Елън наблюдава Филип през стъклото на стаята на сестрите. Прави го всеки ден от шест месеца насам и за нея все още е шокиращо да го вижда по този начин. Буден. Мигащ. Лекото потрепване на устните му. Потта по челото, на границата с косата. Когато санитарите Карл и Джери го вкарват с количката в наблюдателната зала, Карл споменава, че Филип е бил в рокендрол група. „Дейнс". Джери казва, че не е чувал за тях.

Но Елън може би е. Името отеква в съзнанието й, напомня й за нещо, което все още не може да определи. Може би само й се струва, че й е познато, защото Пресли има такова куче, немски дог [5] Dane (англ.) — букв. датски дог. Съвременният дог първоначално е селектиран в Дания, откъдето идва и името. В края на XIX в. различните варианти на породата са класифицирани като „немски дог". — Б. пр. .

Дейнс.

Елън мислеше, че той ще умре. Така виждаха сестрите повечето от пациентите, които докарваха в „Мейси Мърси". Коматозни. Или близо до кома. Или близо до смъртта, на самия й праг. Толкова близо, че човек можеше да я усети, когато ходи по коридорите, денем или нощем; черна мъгла, безформени пръсти, протягащи се към вратите на всяка стая, копнеещи да ги отворят, способни да извлекат живота от вцепенените, макар и все още живи, хора. В деня преди Филип да се събуди, пациентът от стая номер 9 почина. А жизнените му показатели изглеждаха обещаващи; дори бяха обсъждани шансове за възстановяването му. Сестрите коментираха, че изглежда много по-добре, отколкото Филип, и все пак… онези пръсти. В някои дни Елън усещаше студените ръце на смъртта по коридорите на болница „Мейси Мърси".

Нетърпеливи, алчни, перверзни.

Когато отначало Филип бе докаран тук, сестрите зяпнаха смаяно рентгеновите снимки, които показваха фрактури в толкова много кости на тялото му, като че ли някой го бе наранил умишлено, предварително планирал невероятната комбинация от назъбени линии, хаоса от пукнатини, липсата на логика, на правдоподобност, на оцеляване.

И все пак за Елън странното не беше чуждо. Почти всеки пациент, който пристигаше в „Мейси Мърси", бе в необичайно състояние. И откакто бе наета в болницата, на Елън й се налагаше да контролира чувствителността си на модерна жена от 1957 г. и да приема факта, че може би тези, които ръководят военната болница, знаят повече от нея. Част от работата й бе да запазва въпросите, които я измъчваха, за себе си. Подобно на повечето служители в окръга, тя нямаше да е тук, ако не бяха парите. Живееше сама в апартамент на Картър Стрийт и се нуждаеше от тази работа. Освен това й харесваше да я върши. И понякога, макар и невинаги, откриваше, че се опитва да разреши мистериите, влизащи през главния вход на болницата.