Джош Малерман - Червеното пиано

Открива ключовете в джоба на панталоните си и отключва задната врата.

— Рос?

Направо на мига. Рос няма възможност дори да си поеме дълбоко дъх. Сякаш Рут Робинсън е способна да чуе кога на сина й му предстои да вземе важно решение.

Може да го чуе. Като онзи отвратителен звук, нали, Рос?

— Ей, мамо. Вкъщи съм си.

— Защо?

Мама не пропуска нищо. Може да е на петдесет и осем години и да се разхожда по пижама из апартамента по цял ден, но умът й е остър, както винаги е бил. Рос го знае по-добре от всеки друг.

— Записът бе отменен.

Бърка в джоба на сакото си и напипва с пръсти документа, който вече е прочел.

— Защо?

Рос поглежда нагоре и вижда, че майка му е застанала на прага на кухнята. Очилата й висят на връзка на врата й. Няма как да се скрие от нея сега, след като е видяла лицето му. Вече знае, че е намислил нещо. И все пак… той опитва.

— О, нали ги знаеш… хлапета. Има ли пиле?

Майка му мълчи неестествено дълго, преди да отговори.

— Разбира се. В хладилника.

Рос се опитва да се държи небрежно, но на трийсет и една му е по-трудно от всякога да мами майка си.

Но нима се чуди дали да й каже? Нима се колебае дали да приеме предложението?

За по сто хиляди долара на човек не смятат ли всички от групата да приемат?

— Благодаря ти, мамо — казва той, изважда чинията с пиле от хладилника и я слага на масата. Майка му е облечена със син халат за баня, косата й е къдрава като на сина й. Облегнала се е на касата на вратата. Изучава го.

Рос сяда на масата, заглежда се в пилето и изведнъж отново му прилошава. Сякаш звукът от апаратната също е бил направен от пиле.

— Свали си якето — казва мама.

Неговото яке. Не го е свалил. Защо не го е направил? Той знае защо.

Защото има нещо, което е скрито в един от джобовете му. Парче хартия, обясняващо защо трябва да отлети в африканската пустиня и да постави живота си на риск. За Америка.

Отново.

— Какво има, Рос?

Майка му не преглъща думите си. Не обича да увърта. Рос поклаща глава.

— Нищо, мамо. Просто… нищо.

Пъха малко пиле в устата си и за секунда му се струва, че ще го повърне. Вкусът действа шокиращо на организма му. Поглежда отново в чинията, очаквайки да види някакво сиво месо вътре; нещо подпухнало, нещо гадно.

— Нищо — повтаря майка му. И от начина, по който го казва, Рос разбира, че няма избор, освен да я погледне.

И така, той го прави. И двамата се споглеждат за цели трийсетина секунди, преди Рут да поклати глава.

— Армията — казва тя.

— Да.

— Какво искат?

Рос бръква в джоба на палтото си и вади сгънатия лист. Подава й го. Рут го гледа, сякаш е противен паяк, сякаш е нещо, което не е сигурна, че иска да докосне. Но прекосява малката кухня и го взема от сина си. Издърпва втория стол до масата, сяда, разгъва документа и намества очилата на носа си.

Рос все пак се чувства по-добре и изяжда и останалото пиле. Когато майка му приключва с четенето, тя не обръща листа, не го смачква, не го захвърля на пода.

— Не го прави — казва тя. Спокойно. Три кратки думички.

— Отивам, мамо.

— Недей.

— Защо?

Рос изпитва въодушевление. Значи все пак е решил да го направи.

Рут поставя лакти на масата и се навежда по-близо към него.

— Загадката сама по себе си е достатъчно зле. Но загадка, в която е намесена армията? — казва тя и поклаща глава. — Това означава, че крият нещо.

— Те не знаят къде е то. Някой го крие от тях.

— Аха.

Пренебрежително. Но дори и сега, когато майка му казва „не", Рос усеща около него да витае едно скрито „да".

Всичко се свежда до една-единствена дума, нали, Рос? мисли си той. Една-единствена дума, която винаги е подбуждала към действие теб и твоите колеги, твоите най-добри приятели. Една дума, която ви накара да се запишете в армията, да влезете в бандата, и сега е причина да се забърквате в проблеми три или четири пъти седмично. Една дума, която струва повече от сто хиляди долара на човек.

— Приключение — поклаща глава мама. — Можеш да се разкараш оттук с тъпото си приключение.

Рос кима. Разбира се, че е права. И все пак… Това е думата.

Винаги е била.

Филип я нарича „Пътя".

— Те се нуждаят от нас — казва Рос.

— Кои „те"?

— Америка.

Майка му изсумтява подигравателно и тръсва и двете си ръце на масата, достатъчно силно, за да разтърси пилешките кости в чинията на Рос.

— Америка не се нуждае от теб, синко. Америка се нуждае от психиатър.

— Ние познаваме звуците. Можем да им помогнем, да го открием за тях.