Глен Кук - Надвисналата сянка

Аз бях на кораба. Също и тримата магьосници. Лейтенанта беше тук, по-озадачен от всички останали. Шекера, Мускуса, Хагоп… списъкът продължава и продължава. Всички бяха там.

Но не и Брестака, както и нашият старец — и последва опасност от бунт, когато Мълчаливия предаде заповед да тръгваме без тях.

„Такива са нарежданията“ — беше всичко, което можеше да ни каже, и то с пръстовата реч. Мнозина от нашите не я знаеха, макар че я използвахме от години. Беше наследство, оставено от Глезанка на Отряда, полезна връзка по време на преследване или на бойното поле.

В мига, когато корабът вдигна котва, Мълчаливия извади запечатан плик, белязан със знака на Капитана. Събра присъстващите офицери в кабината на собственика. Нареди ми да прочета писмото на глас. И тъй, прочетох следното:

„Беше прав за Покорените, Знахар! Те ни подозират и възнамеряват да навредят на Отряда. Няма да мога да се присъединя към вас, тъй като отсъствието ми ще ги направи подозрителни. Не губете време! Не очаквам да ви остава много, преди да открият, че сте дезертирали. Както двамата с Гоблин вече знаете, никой не може да се скрие от Окото на Господарката.

Не знам дали в боя се крият особени надежди. Те ще ви преследват. От мен ще измъкнат доста сведения, освен ако не успея бързо да избягам от Дуретил. Знам достатъчно, че да ги пусна по следата…“

Лейтенанта ме прекъсна:

— Какво, по дяволите, става тук?

Знаеше, че някои от нас споделят тайни, с които той не е запознат.

— Мисля, че минахме етапа, на който си играехме игрички и пазехме тайни едни от други!

Погледнах към Мълчаливия и се съгласих:

— Мисля, че трябва да кажем на всички, за да има шанс познанието да не загине.

Магьосникът кимна в отговор.

— Лейтенант, Глезанка е Бялата роза.

— Какво? Но…

— Истина е. Ние, с Мълчаливия, знаем още от битката в Чар. Гарвана пръв се сети, затова и дезертира. Искаше да я отведе колкото се може по-далеч от Господарката. Знаеш колко я обичаше. Мисля, че и още неколцина други са се досетили…

Съобщението ни не предизвика голямо недоумение. Само Лейтенанта беше изненадан — останалите подозираха отдавна. Писмото на Капитана не казваше кой знае колко повече: мили думи за сбогом, предложение да изберем Лейтенанта на негово място… и накрая няколко слова лично за мен:

„Обстоятелствата очевидно диктуват промяна на курса ни към предложението, което ти даде, Знахар! Освен ако не успееш да надбягаш Покорените обратно на Юг…“

Направо чувах сардоничен кикот да върви в комплект с коментара. Едноокия искаше да знае какво е станало с ковчежето с парите на Отряда. Преди много, много години, докато бяхме на служба при Господарката, се добрахме до цяло съкровище в монети и скъпоценни камъни. То пътуваше с нас през цялото време, и през лошите дни, и през добрите — последната ни, тайна застраховка за краен случай.

Мълчаливия ни обясни, че е останало в Дуретил със стареца. Нямаше начин да го измъкнат оттам.

Едва сега Едноокия се пречупи и заплака. Сандъчето означаваше за него повече от всички превратности на съдбата, донесени ни от миналото, настоящето или бъдещето.

Гоблин се нахвърли върху него. Разхвърчаха се искри. Лейтенанта тъкмо се канеше да се намеси, когато някой надникна през вратата:

— Вие, момчета, най-добре се качете на палубата и погледнете!

Изчезна, преди да научим какво точно е имал предвид.

Забързахме нагоре към главната палуба.

Корабът вече се намираше на близо пет километра от Пристанището, яхнал вълните и течението. Но сиянието от Черния замък осветяваше и нас, и Хвойноград ярко като в облачен ден.

Замъкът представляваше основа на фонтан от огън, който се издигаше на километри в небесата. В пламъците се гърчеше гигантски силует. Устните му мърдаха. Бавни, разтегнати слова отекваха над реката.

— Ардат! Кучка такава!

Прав бях тогава. Ръката на силуета се вдигна бавно, полека, и посочи към Дуретил.

— Вече са събрали достатъчно тела вътре — изписука Гоблин. — Дъртото копеле преминава!

Нашите гледаха в захлас. Аз също, способен да си мисля само, че имахме късмет да избягаме навреме. В момента не изпитвах нищо към онези, които бяхме изоставили. Мислех само за собствената си кожа.

— Там! — обади се тихо някой. — Погледнете натам!

Топка светлина се образува на стената на Дуретил. Бързо се издуваше и сияеше в безброй цветове. Беше великолепна, като гигантска луна от многоцветно стъкло, която бавно се въртеше. Нарасна до поне двеста метра в диаметър, отлепи се от Дуретил и се понесе към Черния замък. Силуетът там посегна и сграбчи топката, но не беше способен да й навреди.