Глен Кук - Надвисналата сянка

Свистене и вой ми подсказаха, че след последната си катастрофа Пътешественика се е върнал и отново се стоварва върху враговете. Недалеч зад него идеха и онези части от Отряда, които бяха позиционирани в Патъка. Лейтенанта пресрещна Шекера и го възпря да не хукне по рампата. Вместо това обгради периметъра и събра работниците, които все още се намираха наблизо. Започваше постепенно да налага ред в сражението.

Бумтящото оръжие, обстрелвало през цялото време, сега постепенно заглъхна. Лейтенанта шумно проклинаше, че не са останали килимчета, от които да хвърлят огнени яйца.

Но имаше едно — на Господарката. И бях сигурен, че Тя знае какво е положението. Само че така и не изостави „въжето“ си от бляскава светлина. Сигурно според нея то беше по-важно.

Долу, в мината, огънят си проправи път през темелите на замъка. Отворът бавно се разширяваше. Едноокия каза, че ръка за ръка с онези пламъци вървяла малко топлина. Веднага щом Шепота сметна, че е възможно, поведе отряда си в крепостта.

Едноокия спомена, че искал да отиде с тях, но имал някакво лошо предчувствие. Така че гледал как тълпата нахлува — работници и войници рамо до рамо, а после се разходил до нашата половина. Присъедини се към мен в лазарета и докато работеше, ми разказа какво се случва там отзад. Малко след пристигането му задната страна на замъка се срути. Почвата потрепери. Надолу по склона се разнесе протяжен рев. Много драматично, но с твърде слаб резултат. Тварите от замъка изобщо не бяха победени.

Падаха и участъци от предната стена, начупени от непрестанната атака на Господарката.

Продължаваха да пристигат членове на Отряда, съпроводени от ужасените формации на Дука и дори от някои Попечители, мобилизирани за атаката. Лейтенанта ги подреждаше сред хората си. Не позволи на друг да влезе в замъка.

Отвътре долитаха причудливи светлини и огньове, носеха се вой и шумове, и ужасни, отвратителни миризми. Не знаех какво се случва там, а вероятно изобщо няма да науча. Доколкото разбрах, почти никой не се беше завърнал.

Започна странно — едва недоловимо стенание, сякаш глъхнещо в нечие гърло. Накара ме да се разтреперя още преди да стигне до съзнанието ми. Набираше бавно височина, а силата му растеше доста по-бързо. Скоро разтресе целия хребет. Носеше се отвсякъде едновременно. След малко сякаш се появи и смисъл в него, звучеше като безкрайно забавена реч. Можех да доловя ритъм — като думи, разтегнати във времето.

Само една фраза. Една-единствена. Властелинът. Той идваше насам!

За секунда си помислих, че дори разбирам думите: „Ардат, кучко такава!“, но после страхът отми впечатлението ми. В болницата се появи Гоблин, огледа ни и с облекчение откри, че Едноокия е вече тук. Не каза нищо, а и не ми остави възможност да го попитам какво е правил досега. Изчезна в нощта и ни махна за довиждане.

След няколко минути с мрачно изражение се появи и Мълчаливия, моят съучастник в болезненото познание, когото не бях виждал повече от година и ми беше липсвал по време на посещението ми в Дуретил. Изглеждаше по-висок, по-слаб и по-блед от когато и да било. Кимна и заговори бързо на езика на глухите.

„Има един кораб на брега, с червен флаг. Върви там незабавно!“

— Какво?

„Върви незабавно на кораба с червения флаг. Спри само да кажеш на останалите от стария Отряд. Такива са заповедите на Капитана. Не се допуска неподчинение!“

— Еднооки…

— Схванах, Знахар! — изръмжа той. — Какво, по дяволите… хей, Мълчалив?

Мълчаливия допълни със знаци:

„Ще има голям проблем с Покорените. Корабът заминава за Порт Медовина, за да отсечем опасните нишки. Онези, които знаят твърде много, трябва да изчезнат. Хайде! Просто събираме старите братя и се махаме!“

Не бяха останали кой знае колко стари братя. Ние, с Едноокия, забързахме, като казвахме на когото срещнем. Петнадесет минути по-късно цяла тълпа се насочи към моста на Пристанищната река, всички до един озадачени. Продължих да се обръщам назад. Брестака беше в замъка. Брестака — най-добрият ми приятел. Брестака, който можеше да е покорен от Покорените…

На борда, както беше наредено, се явиха деветдесет и шест човека. Дузина не бяха от онези, за които важеше заповедта, но не можеше да ги отпратим, нали? Липсваха поне стотина братя от старите дни, преди пресичането на Морето на страданията. Някои загинаха по склоновете. Други бяха вътре в замъка. Трети просто не успяхме да открием. Но никой от липсващите не бе сред хората с опасни познания, като изключим Брестака и Капитана.