Глен Кук - Надвисналата сянка

Според желанията на Капитана избрахме Лейтенанта за наш командир и Шекера стана негов помощник. Този пост трябваше да получи Брестака… Не наричахме Лейтенанта „Капитан“. Това ни изглеждаше глупаво като се има предвид, че отрядът ни толкова се е смалил. Не стигахме да съставим и свястна улична банда.

Последният от Свободните отряди на Катовар. Четири века братство и традиции, сведени до тази мизерна останка — сбирщина бегълци. Беше безсмислено и не изглеждаше справедливо. Великите подвизи на предхождащите ни братя заслужаваха нещо по-добро от наследниците си. Бяхме загубили сандъчето с парите, но Аналите, по един или друг начин, намериха пътя си към кораба. Предполагам, че Мълчаливия ги е донесъл — за него те бяха почти толкова важни, колкото и за мен. В нощта преди да влезем в залива на Порт Медовина, четох на войниците от Книгата на Злочестин, който описал историята на Отряда след боевете в Пека в Норсел, когато сме били разбити и почти съсипани. Битката преживели само сто и четирима, но Отрядът се възстановил. Само че нашите не бяха готови за това. Раните им бяха твърде свежи. Отказах се на средата на прочита.

Свежест. Порт Медовина беше освежителен. Истински град, не безцветен айсберг като Хвойноград. Напуснахме кораба кажи-речи голи и боси, като изключим оръжията ни и малкото пари, които бяхме носили в Хвойноград. Хората ни гледаха страхливо, пък и от наша страна имаше известни колебания. Не бяхме достатъчно силни да изиграем представление, ако местният Принц решеше да се възпротиви на присъствието ни. Тримата магьосници бяха най-голямото ни съкровище. Лейтенанта и Шекера таяха надежди да ги използват за някой номер, който да докара нужните средства, за да продължим. Можеше да се качим на друг кораб и евентуално да се завърнем в земите по южния бряг на Морето на страданията, които познавахме. За това обаче трябваше да извършим и сухопътно пътешествие, минаващо поне отчасти през области, принадлежащи на Господарката. Според мен по-разумно щеше да е да продължим надолу по брега, да объркаме следата си и да се присъединим към някой владетел, поне докато армиите на Господарката ни приближат. Все някой ден щяха да дойдат, нали?

Господарката. Продължавам да мисля за нея. Твърде невероятно ми се струва армиите й да са положили клетва пред Властелина. Открихме и Лихваря, и Кеглата само броени часове след слизането ни на брега. Лихваря беше пристигнал едва два дни преди нас, тъй като срещнал лошо време и бурен вятър. Лейтенанта незабавно подгони Кеглата.

— Къде, по дяволите беше, момче? — Изглеждаше сигурен, че нашият брат е превърнал задачата си в продължителна почивка. Просто си беше такъв човек. — Трябваше да се върнеш, когато…

— Не можах, сър. Ние сме свидетели по обвинение за убийство и не мога да напускам града, докато не мине делото.

— За убийство ли?

— Естествено. Гарвана е мъртъв. Лихвата каза, че вече знаете. Е, устроихме го така, че онзи Вол да поеме вината. Само трябва да се навъртаме наоколо и ще го обесим.

— А той къде е? — попитах.

— В затвора.

Лейтенанта го наруга едно хубавичко, като проклинаше и беснееше, докато минувачите нервно оглеждаха двамата яки мъжаги, които се обиждаха един друг на най-разнообразни чужди езици.

Предложих:

— Трябва да се махнем от улицата. По-добре да не изпъкваме излишно. Имаме си достатъчно проблеми и без да привличаме вниманието. Лейтенант, ако не си против, бих искал да си поприказвам с Кеглата. Може би нашите момчета ще измислят подходящо място да се покрием! Кегла, идваш с мен! Вие също! — посочих тримата магьосници.

— Къде отиваме? — попита Кеглата.

— Ти избираш, но да е някъде, където ще можем да поговорим сериозно!

— Добре! — Той ни поведе, като наложи бързо темпо — искаше да остави повечко разстояние между себе си и Лейтенанта. Пътьом ме разпитваше: — Наистина ли е вярно? Какво стана там, в града? Капитана е мъртъв и прочие, така ли?…

— Абсолютната проклета истина.

Той поклати глава, изумен от представата, че Отрядът е бил победен. Накрая попита:

— Какво искаш да знаеш, Знахар?

— Всичко, което си научил, откакто си тук. Особено за Гарвана, но също и за един тип на име Аса… Пък и за ханджията.

— Скубльо ли? Онзи ден го видях или поне така ми се стори. Познах го чак след това. Беше облечен различно. Да-да, Лихвата ми каза, че са се измъкнали — той и онзи, Аса. Него поне знам къде да го търся. Скубльо обаче… Е, ако наистина ви трябва, ще се наложи да почнете издирванията оттам, където го срещнах.