Глен Кук - Надвисналата сянка

Хромия се щураше по склона като малоумно пиле, сечейки и преследвайки тварите, които не бяха загинали по стълбите. Доста от тях бяха обградени от побеснели войници. Някои загинаха от ударите на собствените си другари, тъй като струпванията представляваха съблазнителни мишени за гърмящото заклинание. На стените се появиха тълпи, сглобяващи устройства, подобни на онова, което бяха опитали да използват и преди. Този път нямаше Покорен, който да се спусне от небесата и да прекъсне заниманията им.

Не и докато глупакът Пътешественика не изтича покрай лазарета с ужасно измърлян вид и открадна килима на Хромия.

Бях останал с впечатление, че един Покорен не може да използва летящото средство на друг. Очевидно съм се заблуждавал. Пътешественика вдигна чудото във въздуха и отново го насочи към замъка, като ръсеше прах и хвърли едно огнено яйце. Замъкът отново го свали и, при все врявата, чух Хромия да вие и да го ругае за постъпката му.

Виждали ли сте някога как дете чертае права линия? Не прилича много на права. Нещо треперливо като детска ръчица очерта лъкатушеща линия от Дуретил към Черния замък. Тя сияеше в нощта като невероятен гърчещ се конец с неопределим цвят, ярък като слънце. Върхът й хвърляше искри по обсидиановия материал, сякаш се биеха кремък и огниво. Сблъсъкът беше десет хиляди пъти по-силен и пораждаше яростен блясък, твърде ослепителен, за да гледаш право в него. Целият склон се окъпа в зловеща синкава светлина.

Оставих встрани инструментите си и излязох, за да видя по-добре. Дълбоко в себе си бях убеден, че Господарката стои в другия край на тази криволица и за пръв път е влязла в битката. Тя беше най-великата, най-могъщата и ако изобщо можеше да се победи замъкът, то именно тя бе магьосникът, който ще го постигне.

И Лейтенанта сигурно се беше захласнал. За няколко секунди огньовете му намаляха. Половин дузина твари се заизкачваха към крепостта по телата, всеки помъкнал по два-три трупа. Отвътре се надигна вълна от техни събратя и пресрещна Хромия, впуснал се в бясно преследване. По мое предположение, успяха да вкарат дванадесет мъртъвци, а сред тях може и да имаше все още живи.

От замъка, където се бе докоснала чертата на Господарката, полетяха парчета, всяко сияещо със същата ярка светлина. Тънки пурпурни пукнатини се появиха в чернотата и бавно се разпростряха. Тварите, сглобяващи устройствата, се оттеглиха и ги замениха други, които се опитваха да смекчат последствията от нападението на Господарката. Но нямаха късмет. Неколцина бяха покосени от снаряди, пратени от батареите на Лейтенанта.

Хромия стигна горната площадка на стълбите и спря там, очертан от сиянието на все още горящия участък от замъка, с вдигнат високо меч. Гигантско джудже, ако простите за противоречието. Дребен на ръст, в този миг той изглеждаше огромен. Изрева:

— Следвайте ме! — и хукна надолу по рампата.

За мое безкрайно изумление хората го последваха. Стотици. Видях Брестака и останките от отряда му да се втурват напред с рев, да пресичат моста и да изчезват в крепостта. Дори някои от по-куражлиите от града решиха да се присъединят.

Напоследък част от историята на Кестенявия Скубльо бе излязла на бял свят, без да се споменават имена. Сериозно се наблягаше на богатството, спечелено от героите й. Очевидно историята бе пусната в оборот именно за този миг, когато беше нужен потоп от бойци, за да покорят замъка. В последвалите минути мечтите за богатство изпратиха мнозина мъже от Патъка по онези стъпала…

От другия край на черната постройка Шепота стигна до лагера на Едноокия. Той и неговите хора стояха в готовност, но все още не се бяха включвали в сражението. Миньорската му операция беше прекратена, след като стана ясно, че няма как да се заобиколи или подкопае материалът на замъка.

Шепота донесе едно от онези огнени яйца и го долепи до обсидиана, оголен от разкопките на Едноокия. Задейства го и го остави да прояжда коремчето на крепостта.

Това, както научих в последствие, е било планирано отдавна. Тя беше изпълнила няколко акробатични номера, за да долети с увредения си килим до Едноокия и да постигне целта си.

Видях мъжете да се изсипват в замъка, а стените му — оголени и начупени от Господарката, видях огньовете да горят неовладяемо и реших, че битката е наша и всичко приключва. С изключение на последващото клане. Върнах се в лазарета и възобнових рязането и шиенето. Навестявах всеки един ранен и просто клатех глава над мъжете, за които нищо не можех да сторя. Щеше ми се Едноокия да не е от другата страна на хребета. Винаги ми е бил верен помощник — и ми липсваше. Макар че не искам да принизявам уменията на Джебчията, той не притежаваше таланта на чернокожия. Често идваха хора, на които не можех да помогна, но малко магия би ги спасила.