Глен Кук - Надвисналата сянка

Господарката не ме беше забравила. Никак даже. Малко след полунощ мрачният Брестак ме подбра със себе си.

— Дошла е Шепота и търси теб, Знахар!

Не бях сторил нищо, че да предизвикам гнева й — вече седмици наред.

— Искат те горе, в Дуретил. Тя те вика. Шепота е тук, за да те отведе!

Виждали ли сте възрастен мъж да припада? Аз не бях, но се намирах на косъм от припадъка. Сигурно бях и на косъм от сърдечния удар. Кръвното ми налягане трябва да е скочило до небесата. В течение на две минути ми се виеше свят и бях неспособен да мисля. Сърцето ми биеше бясно, вътрешностите ме боляха от страх. Знаех, че Тя ще ме завлече на сеанс с Окото, което вижда всички тайни, погребани в съзнанието на човека. И все пак не можех да сторя нищо, за да го избегна. Беше твърде късно за бягство. Прииска ми се да съм на борда на кораба за Порт Медовина заедно с Лихваря.

Досущ като осъден на смърт, тръгнал към бесилото, се качих на килима на Шепота, настаних се зад нея и потънах в мислите си, докато се издигахме и се носехме през студената нощ към Дуретил.

Когато подминахме Пристанището, Шепота ми подвикна:

— Сигурно си Й направил голямо впечатление навремето, лечителю! Ти беше първият човек, когото Тя потърси, щом се озова тук.

Имах достатъчно здрав разум, че да попитам:

— Защо?

— Подозирам, че иска да продължиш със записването на историята Й. Досущ както по време на битката в Чар.

Стреснат, вдигнах поглед от сключените си ръце. Откъде беше узнала Шепота? Винаги съм си мислил, че Покорените и Господарката са силно отчуждени.

Казаното от нея беше истина. По време на битката в Чар Господарката ме водеше навсякъде със себе си, за да бъдат записани събитията от деня точно както са станали. И не изискваше някакво специално отношение — всъщност, настояваше да отразявам всичко, както го виждам. От време на време ми се струваше, че подушвам защо: Тя очаква да Я свалят някой ден и — станеше ли така — историците да Я погребат под лъжи. Искаше да разполага с неутрални записки. Не се бях сещал за това от години. Ето още една от любопитните аномалии, които бях забелязал у Нея — не Я беше грижа какво мислят хората, но се боеше, че записките ще бъдат изкривени така, че да устройват някой краен победител.

Заедно с това у мен се зароди слаба надежда. Може би наистина просто искаше да водя записки. Може би щях да мина през изпитанието… Стига да проявях необходимата повратливост да избягвам Окото.

Капитана ни посрещна още с кацането на северната стена на Дуретил. Един поглед към килимчетата ми подсказа, че всички Покорени са тук. Дори и Пътешественика, а смятах, че ще остане в Могилните земи. Сигурно имаше определени планове за отмъщение. В крайна сметка Перото му беше съпруга.

Втори поглед ми подсказа, че Капитана мълчаливо ми се извинява за положението и че има неща, които би искал да ми каже, но не смее. Подкрепих го с леко свиване на раменете, като се надявах да се видим по-късно. Но не стана както исках — от стената Шепота ме заведе право при Господарката.

Не се беше променила от последния път, когато я видях. Всички ние бяхме остарели, но тя си оставаше завинаги на двадесет години — величествена красавица с великолепна гарвановочерна коса и очи, в които човек би могъл да потъне и да се удави. Както винаги, обгръщаше я мъчително за погледа… или може би за паметта… сияние, което пречеше да бъде описана физически. Подробно описание и без друго би се оказало безполезно, тъй като в действителност не виждах истинската Господарка. Преди четири века тя навярно бе приемала съвсем друг външен вид, а подозирах, че и в действителност изглежда различно от онова, което виждах.

Тя се изправи и дойде да ме приветства с протегната ръка. Не можех да откъсна погледа си от нея. Тя ме възнагради с леко подигравателна усмивка, която си спомнях твърде добре — сякаш споделяхме тайна. Леко докоснах ръката Й и останах изумен, че кожата Й е топла. Докато бях далеч от нея и населяваше мислите ми само като далечен страховит враг, като земетресение, си я представях само като студена, мъртва и смъртоносна. По-скоро като убийствено зомби, отколкото като живо, дишащо и евентуално уязвимо същество.

Тя се усмихна отново и ме покани да седна. Така и сторих, чувствайки се не на място сред компаньони, които бяха едни от най-ужасните кошмари на този свят. А и самият Властелин присъстваше поне духом, като студена сянка.

Не бях тук, за да участвам в разговора — поне това стана ясно. Капитана и Лейтенанта говореха от името на Отряда. Дукът и Попечителя Харгадон също присъстваха, но гласът им почти не се чу, както и моят. Покорените водеха разговора, като разпитваха Капитана и Лейтенанта. Веднъж се обърнаха и към мен — и то Капитана, който искаше да знае готов ли съм да лекувам пострадали от битките.