Глен Кук - Надвисналата сянка

Най-страшното като че ли беше зад нас. Като изключим трите избягали твари, които Брестака преследваше, бяхме овладели пробива. Хромия се отклони, за да се присъедини към преследването. Шепота се върна в Дуретил да презареди набора си от мръсни номера, а Перото патрулираше над замъка, като периодично се спускаше, щом обитателите му излизаха да се борят с последните огнища на пожара. Беше настъпило относително спокойствие.

Никой обаче не почиваше. В замъка бяха вкарани тела и всички се чудехме дали не са събрали достатъчно, за да прекарат Властелина дотук.

Но обитателите на крепостта бяха замислили друго.

На стената се появи група твари, която нагласяше сочещо към склона устройство. Перото се спусна.

Бам! Около нея се закълби осветен отвътре дим. Клатушкайки се, тя излетя от него. Бам! И Бам! отново… И още три пъти. След последния изстрел тя вече не можа да овладее килима. Гореше като комета, която се издигаше нагоре, отклони се надалеч, настрани и надолу към града. Когато се удари в земята, изтрещя мощна експлозия. След броени секунди по крайбрежието пламна ужасен пожар. Огънят спокойно се разпростря през гъсто застроения квартал.

Шепота излетя от Дуретил и след минути вече удряше по Черния замък с отровния разтопяващ прах и с огъня, който изгаряше самото вещество на крепостта. Резките завои и стрелкането й издаваха колко е разгневена от свалянето на Перото.

Междувременно Хромия изостави преследването на бегълците и отиде да помага за гасенето на пожара в Патъка. С помощта му го овладяха за часове. Без него вероятно щеше да изгори целият квартал.

Брестака успя да залови двама от бегълците. Третият изчезна безследно. Когато възобновиха лова му с помощта на Покорените, не намериха и следа от него.

Шепота продължи с атаките, докато не изтощи напълно ресурсите си. Това стана доста след изгрев. Крепостта приличаше по-скоро на гигантска буца шлака, отколкото на замък, но не беше победена. Едноокия, когато дойде да търси още инструменти, ми каза, че вътре имало голямо раздвижване.

Успях да дремна два часа. Лейтенанта позволи на половината войници и работници същото удоволствие, а след тях — и на останалите. Когато се събудих, не открих особени промени, като изключим, че Капитана беше изпратил Джебчията да вдигне полеви лазарет. Досега помощникът ми се навърташе долу в Патъка, като се опитваше да спечели приятели с безплатни медицински грижи.

Надникнах в лазарета, открих само шепа пациенти, убедих се, че положението е под контрол, и се отправих да навестя обсадното строителство.

Лейтенанта бе възстановил пробива в палисадата и рова. Беше разширил и двете, като очевидно възнамеряваше да заобиколи целия замък при все трудния терен по северния склон. Строяха се нови, по-тежки стрелкови оръжия.

Нашият местен предводител явно не се доверяваше само на помощта на Покорените за смаляването на крепостта. Не им вярваше, че ще сторят необходимото. Докато съм дремел, бяха пристигнали отряди от затворниците на Шекера. Но въпреки това Лейтенанта не позволи на цивилните да си тръгнат. Накара ги да събират пръст, докато си хареса място за строеж на рампа. Предложих му:

— По-добре поспи малко!

— Трябва да насочвам стадото! — отвърна той.

Виждаше златната си възможност — талантът му бе останал неизползван с години, а отдавна копнееше за подобна мащабна задача. Подозирам, че смяташе Покорените за дребна пречка, при все изумителното естество на Черния замък.

— Твое си е представлението! — съгласих се. — Но няма да има голяма полза от теб, ако нанесат ответен удар, а ти си прекалено изтощен да мислиш както трябва!

Всъщност едва говорехме и направо губехме смисъла на словата си. Умората разкъсваше мислите ни и ни правеше раздразнителни. Нито разсъжденията, нито действията или речта ни се движеха логично или праволинейно. Той кимна любезно:

— Прав си! — и огледа склона. — Според мен всичко върви добре. Ще ида до лазарета! Прати някой да ме вдигне, ако се случи нещо.

Болничната палатка беше най-близкото място, заслоняващо слънцето. Денят — ведър, ясен и свеж — обещаваше да е извънредно топъл за сезона. Предвкусвах го. Беше ми омръзнало да треперя от студ.

— Дадено!

Изглеждаше прав, че всичко върви като по часовник. Обикновено става така, щом веднъж хората разберат какво се иска от тях. От гледната точка на Хромия, който отново пое въздушния патрул, склонът сигурно приличаше на разровен мравуняк. Шестстотин войници от Отряда надзираваха усилията на десет пъти по толкова хора от града. По пътя нагоре минаваше такова движение, че напълно го разруши.