Глен Кук - Надвисналата сянка

Съдържателят му обясни и Гарвана поклати невярващо глава.

— Предполагам, че си има граница и на това колко могат да те уплашат! — поясни Кестенявия смутено.

— Вярно си е. Но никога не съм предполагал, че ще я преминеш. Скубльо, изумяваш ме! Но и ме разочароваш малко. Исках лично да се разплатя с Крейг.

— Е, именно той издава тези звуци. Счупил си е врата или нещо подобно. Убий го, ако искаш!

— Жив струва много повече.

Скубльо кимна. Горкият Крейг!

— Къде са останалите?

— Има още един на покрива. Според мен последният се измъкна.

— Проклятие! Това означава, че не сме свършили!

— Можем да се справим с него по-късно.

— Да, а междувременно той ще разкаже на другите и всички ще хукнат по петите ни!

— Смяташ, че ще си рискуват живота, за да отмъстят за Крейг? Няма начин. Ще започнат да се бият помежду си, ще се опитват да завземат мястото му. Чакай тук, аз ще донеса последния!

— Побързай! — предупреди Скубльо. Реакцията го догонваше. Беше оцелял и „старият Скубльо“ се завръщаше, понесъл и истерията си със себе си.

Когато се спускаха от замъка, розовите и пурпурни стръкове на изгрева вече се виждаха на хоризонта между върховете на Уоландър. Кестенявия попита:

— Защо още пищи?

Високото същество беше започнало да се смее и плати сто и двадесет ливи за Крейг. Писъците му още се чуваха.

— Не знам. Не поглеждай назад, Скубльо! Прави каквото трябва и мърдай! — и, малко по-късно Гарвана добави: — Радвам се, че приключихме!

— Приключихме ли? Какво искаш да кажеш?

— Това беше последното ми посещение! — Спътникът му потупа джоба си. — Стига ми толкова!

— И на мен също. Платих дълговете си. Мога да престроя „Лилията“, да настаня майка си на някое добро място и пак ще ми остане достатъчно да изкарам следващата зима, все едно как върви заведението. Смятам да забравя, че замъкът съществува!

— Не съм убеден, че ще успееш, Скубльо! Ако искаш да се измъкнеш от лапите му, най-добре ела с мен. Иначе винаги ще те вика, когато спешно ти потрябват пари.

— Не мога да замина! Трябва да се грижа за майка си!

— Добре. Предупредих те! — и Гарвана смени темата, като попита. — Ами Аса? Той е сериозен проблем. Попечителите ще продължат издирванията си, докато не намерят хората, нападнали Катакомбите. Той е слабото звено.

— Мога да се справя с Аса.

— Надявам се, Скубльо. Надявам се!

Изчезването на Крейг стана главна тема за слуховете в Патъка. Скубльо се преструваше на озадачен и твърдеше, че не знае нищо. Макар че клюките разнасяха обратното, лъжата му издържа — нали си беше страхливеца Скубльо. Единственият, който знаеше истината, не тръгна да я издава.

Най-трудното беше да се изправи пред майка си. Старата Юни не казваше нищо, но слепият й поглед го обвиняваше. Тя го караше да се чувства зъл, езичник и анатемосан в тайните ъгълчета на съзнанието й. Бездната помежду им стана непреодолима.

Вола отново ме потърси следващия път, когато реши да слезе в долината. Може би просто харесваше компанията ми — нали си нямаше местни приятели.

— Какво има? — попитах, когато той нахлу в малкия ми кабинет и диспансер едновременно.

— Вземи си палтото. Отново слизаме в Патъка!

Готовността му да ме води със себе си ме радваше, защото ми беше писнало от Дуретил. Съжалявах другарите си — те още нямаха моя шанс. А замъкът беше безумно скучен.

Тъй че излязохме и се спуснахме по склона. Подминахме Оградата и попитах:

— Защо си толкова развълнуван?

— Не точно развълнуван — отговори ми Вола. — Всъщност това няма общо с нашата задача. Помниш ли онзи сладур, лихваря?

— С превръзките ли?

— Същия. Крейг. Изчезнал е, заедно с половината си момчета. Вероятно е посегнал на онзи, който го е ранил и оттогава не са го виждали.

Намръщих се. Това не ми изглеждаше важен повод. Гангстерите винаги изчезват, а после се появяват внезапно.

— Насам! — Вола ми посочи някакъв храст по протежение на стената на Оградата. — Ето оттук са влезли нарушителите! — После посочи група дървета отсреща. — Тук са спирали каруците си. Имаме свидетел, който ги е видял. Били натоварени с дърва, твърди. Хайде. Ще ти покажа! — и се вмъкна в храста, като коленичи на четири крака.

Последвах го, като мърморех, че съм се намокрил. Северният вятър не подобряваше с нищо положението.

Вътрешността на Оградата беше по-обрасла и от външната й страна. Вола ми показа няколко дузини наръча дърва, които намерили в храстите до пролуката.