Глен Кук - Сенчести игри

— Точно това ме безпокои — изписка Гоблин, след което се изкикоти.

Кулата изпълваше все по-голяма част от света около нас. Мъргън, който никога досега не я беше виждал, се предаде на възхищението с широко отворена уста. Мускуса и Хагоп се правеха, че постройката изобщо не ги впечатлява, а Гоблин и Едноокия бяха твърде заети, за да й обърнат внимание. Господарката просто не можеше да бъде впечатлена — тя беше създала това място във време, когато представляваше нещо много по-велико и по-нищожно от сегашната си личност.

Самият аз бях отдаден на каузата да създам около себе си излъчването, което ми трябваше. Разпознах командира на посрещащата ни група. Видяхме се предишния път, когато се наложи да стъпя в Кулата. Отношенията ни в най-добрия случай бяха колебливи.

Той също ме разпозна и очевидно не знаеше какво да предприеме. Двамата с Господарката напуснахме Кулата преди почти година.

— Как я караш, полковник? — попитах и се усмихнах приятелски. — Най-сетне успяхме да се доберем дотук. Мисията завърши успешно.

Той се обърна към Господарката. Аз също, макар и само с крайчеца на окото си. Сега бе шансът й.

Беше си лепнала най-арогантната физиономия. По дяволите, аз можех да се закълна, че наистина е демонът, който обитава тази кула. Е, тя си и беше… преди време. Тази личност не бе умряла със загубата на силите й. Нали?

Изглежда щеше да играе театъра. Въздъхнах тихо с облекчение и затворих очи за секунда, докато войниците посрещаха водачката си. Вярвах й. Но човек никога не може да е наистина сигурен. Няма как да предвиждаш хората около себе си, не и всеки път. Особено тези, които нямат надежда. Винаги е възможно тя да се опита да възстанови империята си, да се скрие дълбоко в Кулата си и да накара слугите й да вярват, че не е променена. И нищо не би й попречило да опита. Можеше да продължи с ужасите веднага след като ми върне Аналите.

Или поне така вярваха спътниците ми. И много се страхуваха от първата й заповед, превърне ли се отново в сенчестата императрица.

Господарката спази обещанието си. Аналите бяха в ръцете ми броени часове след влизането ни в Кулата, докато нейните обитатели още бяха обхванати от треската на завръщането й. Но…

— Искам да продължа с теб, Знахар. — Гледахме залеза от един от парапетите на сградата. Беше втората ни вечер тук.

Отговорих, разбира се, със сладкодумието на продавач на коне.

— Ъъ… ъ… но… — Точно така. Господар на словото и свободното изразяване. Защо, по дяволите, би могла да иска такова нещо? Тук в Кулата тя имаше всичко! Малко по-внимателно планиране и можеше да прекара остатъка от живота си като най-могъщото същество на света. За какво й е да язди нанякъде с нас? Банда стари и изморени мъже, които дори не знаят накъде отиват, нито защо, а само че трябва да продължават да се движат, защото иначе нещо — вероятно съвестта им — ще ги застигне.

— Тук вече няма нищо за мен — каза тя. Сякаш това обясняваше каквото и да било. — Искам… просто искам да разбера какво е да си обикновен човек.

— Няма да ти хареса. Дори наполовина, отколкото ако си Господарката.

— Но аз така или иначе никога не съм обичала кой знае колко тази роля. Не и след като наистина разбрах какво представлява. Няма да ми кажеш, че не мога да дойда, нали?

Шегуваше ли се? Не, естествено, че нямаше да й го кажа. Това беше първата й реакция при създаденото положение, очаквах я. Но тя щеше да отмине и да изчезне, след като Господарката укрепи властта си в Кулата.

Тези усложнения ме притесняваха.

— Мога ли да дойда?

— Ако наистина това искаш…

— Има един проблем.

О, не е ли винаги така, когато е замесена жена?

— Не мога да замина веднага. Нещата тук са доста объркани. Трябват ми няколко дни да оправя всичко. За да мога да напусна с чиста съвест.

Не бяхме се изправяли пред нито един от проблемите, които очаквах да ни сполетят. Никой от хората й не смееше да я огледа отблизо. С такава публика усилията на Гоблин и Едноокия в тънкостите на илюзията около нея отиваха на вятъра. Слухът се беше разпространил навсякъде — Господарката се е върнала. И Черният отряд — отново сред приятелските редици под нейна протекция. За народа й това бе достатъчно.

Прекрасно. Но Опал чакаше само на няколко седмици разстояние. А оттам пътят до Морето на страданията бе съвсем кратък. А после — пристанища извън империята. Искаше ми се да се измъкнем, докато късметът ни още работи.