Глен Кук - Сенчести игри

Идиотът, нанизан на копието, се гърчи като луд. Май не му харесва как се развиват нещата.

Сега се приближава. Определено не е ходещ дънер. Човек или нещо друго, ходещо на два крака, много дребно. Смешно. От разстояние изглеждаше по-голямо. Сега е толкова близо, че трябва да се гледаме лице в лице, ако в тази качулка изобщо виждах някакво лице.

Коленичи. Сега празната качулка е на сантиметри от мен. И проклетата кутия също.

Глас, звучащ като едва доловимия дъх на вятъра във върбите през пролетта, мек, нежен и весел:

— Сега е времето, Знахар. — Наполовина кикот, наполовина тържествуващ смях. Един бърз поглед към тварта на копието. — И за теб дойде моментът, старо куче.

Коренно различен глас. Не просто друг тон или настроение, а съвсем нов глас.

Предполагам, че всички останали оживели мъртъвци са ме подготвили за това. Едва ли не нещо в мен я е очаквало.

Изстенах:

— Ти! Не може да бъде! — Опитах се да се изправя. — Ловеца на души! — Не знам какво, по дяволите, смятах да направя. Да избягам? Как? И къде?

Болката ме удари с всичка сила. Превих се.

— Да, любов моя. Аз. Ти си тръгна, без да довършиш започнатото. — Смях, който звучеше като кикота на младо момиче. — Чаках дълго време, Знахар. Но тя най-накрая размени магическите думички с теб. Сега аз ще си отмъстя, като й отнема това, което за нея е по-ценно от самия живот. — Отново кикот, сякаш разказваше някакъв виц без капка злоба в него.

Нямах сили да споря.

Тя вдигна ръка, облечена в ръкавица.

— Ела, миличък.

Аз се понесох над земята. Един гарван кацна на гърдите ми и се загледа в посоката, към която се движех, все едно е надзирател на навигацията.

Имаше си и добра страна. Болката отшумя.

Не видях как копието и знамето се размърдаха, но някак почувствах, че и те са в движение. Моят похитител водеше, също реейки се във въздуха. Летяхме много бързо.

Гледката сигурно е била страхотна.

Мракът загриза ръба на съзнанието ми. Борих се, защото се страхувах, че това е финалната тъмнина.

Загубих.

От кристалната стая на върха на кулата в Надзирателя се носеше лудешки кикот. Някой там умираше от смях заради развоя на събитията на север.

— Трима от тях са извън играта, половината работа е свършена. При това по-трудната половина. Спипам ли и другите трима, всичко е мое.

Още луд смях.

Господарят на сенките гледаше към блестящото бяло пространство.

— Време ли е да ви освободя от затвора ви, красавици на нощта? Време ли е отново да тичате свободни по света? Не, не. Не точно сега. Не и докато този остров на безопасността не стане напълно недосегаем.

Равнината е изпълнена с тишината на камъка. Там вече няма нищо живо. Но в най-черните часове на нощта сред пилоните и върху колоните бродят сенки, обвити в мрака, сякаш той е прикриваща ги наметка.

Такива нощи не са за невнимателния пътник. В тях тишината на камъка е нарушена само от писъци. След това сенките се хранят, въпреки че никога не утоляват яростния си глад.

За тях ловът винаги е беден. Понякога минават месеци, преди някой глупав авантюрист да се натъкне на мястото с блестящия камък. Гладът се засилва с времето и сенките наблюдават забранените земи отвъд. Но те не могат там да идат, нито са способни да умрат от глад, макар и много да го искат. Не могат да умрат, защото са немъртви, обвързани с тишината на камъка.

И това е някакво безсмъртие.

Trapdoor Spider (англ.) — вид от семейство Ctenizidae , който се среща основно в Средна Азия, но има представители и у нас. Известен с това, че причаква жертвите си в тунели, покрити с капак от паяжина, и когато отминат, ги атакува в гръб. — Б.пр.

Cletus — Clearly Lacking Educational Testing, Utility, or Sense (англ.) — Акроним, означаващ приблизително „Напълно лишен от образование, полза или пък смисъл“. — Б.пр.

Непреводима игра на думи — Counterintelligence — Контраразузнаване. В конкретния случай обаче може да се приеме и като „обратното на интелигентността“. — Б.пр.