Глен Кук: Сенчести игри

Само седмина все още стояхме на кръстопътя и наблюдавахме прахоляка, носещ се от източния път. Дори иначе неконтролируемите Едноок и Гоблин стояха като поразени от окончателността на момента. Кобилата на Мускуса изцвили нервно. Той покри ноздрите й с една ръка и я потупа по врата с другата, за да я успокои. Беше време за размишления, последният крайпътен камък на цяла една епоха.

След това прахолякът се слегна. Бяха си отишли. Птичките запяха отново — толкова неподвижни бяхме. Аз извадих стара тетрадка от дисагите, подпрени до пътя, и с трепереща ръка написах:

Краят дойде. Раздялата е факт. Мълчаливецът, Глезанка и другите отцепили се братя поеха по пътя за Мъжеград. Черният отряд вече не съществува.

И все пак аз ще продължавам да водя Аналите, дори само заради това, че двадесет и петгодишен навик трудно се изкоренява. А и кой знае? Тези, на които съм задължен да ги предам, може да сметнат разказа за интересен. Сърцето е спряло, но трупът продължава да се тътри напред. Отрядът в действителност е мъртъв, но не и като име.

А ние, безмилостни богове, сме свидетели на мощта на имената.

Върнах тетрадката обратно в дисагите.

— Е, това е всичко.

Изтупах праха от гърба на раницата и отправих поглед към собствения ни път през утрешния ден. Ниска линия от зелени хълмове образуваше преграда срещу хоризонта, над която кръгли туфи суха трева се носеха на вятъра.

— Пътуването започва. Имаме време да изминем първите дванадесет мили.

С което оставаха само още седем или осем хиляди.

Огледах спътниците си.

Едноокия беше с около век по-стар от всички останали — сбръчкан и черен като прашна сушена слива. Магьосник отвсякъде. Носеше превръзка на едното си око и провиснала черна шапка. Въпросната шапка сякаш беше преживяла всяка несполука, която може да хрумне и на най-извратения ум, но все пак изстрадала някак всички несправедливости и оцеляла.

Също така Мускуса — съвсем обикновен човек. Раняван стотици пъти, но все още жив. Вероятно се смяташе за галеник на боговете.

Спътникът на Мускуса — Хагоп — още един човек без запомнящи се черти. И също толкова добър в оцеляването. Погледът ми наруши уединението на самотна сълза по бузата му.

И, разбира се, Гоблин. Какво може да се каже за него? Името обяснява всичко и едновременно нищо. Още един магьосник — дребен, докачлив, вечно в спор за нещо с Едноокия, без чиято враждебност просто ще се свие на кравай и ще умре. Той трябва да е изобретателят на жабешката усмивка.

Петимата сме неразделни вече двадесет и пет години. Остаряхме заедно и може би се познаваме дори твърде добре. Ние сме като крайниците на умиращ организъм — последните останки от величествена и легендарна поредица хора. Страхувам се, че с външността си по-скоро на разбойници, отколкото на най-добрите войници в света, опетняваме името на Черния отряд.

И още двама. Мъргън, когото Едноокия понякога нарича Палето, беше на двадесет и осем. Най-младият в отряда. Присъедини се към нас след отстъпничеството ни от империята. Тих мъж с много неизказани терзания, без никой извън Отряда, когото да нарече свой. Но въпреки това самотен, дори в него.

Както и всички ние. Както и всички ние…

И на последно място Господарката. Която някога е била Господарката. Изгубената Господарка, красивата Господарка — моята фантазия и ужас. По-мълчалива от Мъргън, но по съвсем друга причина — отчаяние. Някога е имала всичко, след това се е отказала от него. Сега няма нищо.

Нищо, което да е ценно за нея.

И сега, след като прахолякът по пътя към Мъжеград изчезна, отнесен от студения вятър, някои от най-обичните ми хора бяха напуснали живота ми завинаги.

Нямаше никакъв смисъл да се застояваме.

— Пристягайте ремъците — казах и дадох пример. След това проверих и каишите на товарните животни. — По седлата. Едноок, ти поемаш водачеството.

Най-накрая някакъв намек за живот у Гоблин — той измърмори:

— Какво, аз трябва да дишам неговия прахоляк? — Ако Едноокия държеше водачеството, за Гоблин оставаше ариергардът. Като всички магьосници, и те не бяха подходящи за движение в планината, но имаше и някаква полза от тях. С единия отпред и другия в края на групата се чувствах много по-спокойно.

— Крайно време да е негов ред, не мислиш ли?

— Неща като това не заслужават право на ред — отвърна Гоблин. После се опита да се изкикоти, но успя само бегло да имитира обичайната си жабешка усмивка.