Глен Кук - Сенчести игри

— Чух, да. Както и че Пушека и Жената искат да си поговорим. Мисля, че трябва да отидем и да видим какво ще кажат, преди да плямпаме каквото и да било.

— Добре, добре — предаде се Уилоу. — Променям се на мига. Ще опазя крепостта и така нататък. Ще ви извадя кестените от огъня. Толкова отвратително добричък съм! — След което отпраши навън.

Бесния Корди се ухили.

— Май си почнал да хващаш цаката на Уилоу, а, Кинжал?

— Ако това продължи така, както си мисля, няма да има нужда да се оправям с него. Той ще бъде на фронтовата линия, когато се опитат да спрат Сенчестите. Можеш да го въртиш на шиш и пак няма да си признае, но и на него му допада Талиос.

Другият се засмя.

— Прав си. Най-накрая си намери дом. И никому няма да позволи да го изселят. Нито Господарите на сенките, нито дори Черният отряд.

— Толкова ли са лоши, колкото твърди?

— По-лоши. Много по-лоши. Вземи всички легенди, които някога си чувал, и всичко, дето се разправя наоколо. Сега добави най-страшното, което можеш да си представиш, удвои го и може би ще си близо. Те са зли, здрави и много добри в занаята си. И най-лошото е, че са по-хитри, отколкото можеш да си въобразиш. Има ги от четири-петстотин години, а нито една наемническа група не би просъществувала толкова време, освен ако не е толкова проклета, че дори боговете да не смеят да се занимават с нея.

— Майки, пазете децата си — обобщи Кинжала. — Пушека и неговите сънища.

Лицето на Корди помрачня.

— Да. Чувал съм, че магьосниците карат някои неща да се случват, като първо ги сънуват. Може би е уместно да прережем гърлото на Пушека.

— А може би — каза влезлият в момента Уилоу, — първо е редно да разберем какво става, преди да режем каквото и да е.

Корди се разхили, Кинжала също се усмихна. След това започнаха учтиво да изхвърлят гостите на таверната, като същевременно всеки си уреждаше среща с една или повече от младите дами.

Местих си го из крачолите още пет дни, докато събирах смелост за скромно съвещание за след закуска. Изтърсих си плана с най-сладкодумната директност, на която бях способен:

— Следващата ни спирка е Кулата.

— Моля?

— Да не си полудял, Знахар?

— Знаех си, че трябва да го наглеждаме след залез. — Разбиращи погледи се насочиха към Господарката. Тя ги игнорира.

— Мислех си, че тя ходи с нас , а не обратното.

Само Мъргън отказа да членува в клуб „Гадняр до дупка“. Свястно момче, този Мъргън. Самата Господарка беше наясно, че е уместно да си затрае.

— Сериозен съм, момчета.

И щом аз бях сериозен, Едноокия също щеше да бъде.

— Защо да го правим? — попита той.

При този въпрос се спаружих.

— За да прибера Аналите, които изоставихме при Кралския мост.

Добре ни наредиха тогава. Само защото бяхме най-добрите, а също и порядъчно отчаяни и невероятно хитри, успяхме да пробием имперския кръг, обградил ни от всички посоки. С цената на половината отряд. В онзи момент имахме малко по-сериозни притеснения от няколко тетрадки.

— Мислех, че вече си ги прибрал.

— Поисках си ги и ми отвърнаха, че ще ги получа. После обаче бяхме малко заети, помните ли? Властелина? Хромия? Псето Жабоубиец? Цялата сбирщина? Нямах кой знае каква възможност да ги взема.

Господарката ме подкрепи с кимване. Беше дълбоко отдадена на каузата ми, спор няма.

Гоблин си сложи най-свирепото изражение. Изглеждаше като саблезъба жаба.

— И ти си знаел за това още преди дори да напуснем Могилните земи?

Признах си чистосърдечно.

— Ах ти, шиб… гадино! Главата си залагам, че си прекарал цялото това време в съчиняване на някой бездарен половинчато нескопосан план, който гарантирано да ни изтреби до крак.

Наложи се и това да си призная чистосърдечно.

— Ще яздим натам все едно Кулата е наша. А ти ще направиш така, че гарнизонът да повярва, че Господарката е все още Господарка .

Едноокия изсумтя и затрополи към конете. Гоблин се изправи и ме изгледа. После го направи отново. След това изсумтя.

— Значи просто ще изприпкаме дотам, ще влезем нагло и ще си ги вземем, а? Както казваше Старецът, безочие и още безочие.

Така и не зададе истинския си въпрос, но при все това Господарката му отговори:

— Дадох думата си.

Гоблин премълча и следващия си въпрос. Никой не се осмели, но този път Господарката го остави да виси…

Лесно би й било да ни изменти. Можеше да удържи на думата си и после да ни изяде за закуска. Ако иска. Моят (болен) план, погледнато реално, висеше изцяло на доверието ми към нея. Доверие, което другарите ми не споделяха.