Глен Кук - Сенчести игри

Бандитите бяха двадесет и пет и всичките изглеждаха ужасени. Но пребледняха още повече, когато видяха Господарката в пълния й блясък и зърнаха призрачното знаме на пиката на Мъргън.

Черният отряд беше доста известен.

Двеста призрачни лъка се огънаха. Петдесет ръце се опитаха да намерят някой облак, който да подпрат.

— Бих предложил да слезете от седлата и да хвърлите оръжията си — казах на техния капитан. Той пое глътка въздух, претегли шансовете си, след което изпълни заповедта.

— А сега се отдалечете от конете. Лоши момчета такива!

Те се раздвижиха. Господарката направи жест с ръка и животните се обърнаха до едно и се втурнаха към Гоблин, който направляваше действията им. Той ги остави да препуснат към странноприемницата, където ужасът им да утихне.

Хлъзгаво, колко хлъзгаво! Без нито една грешчица. Така правехме нещата в старите дни. Маневри и измама. Защо да се нараняваш, когато можеш просто да ги смажеш с извъртане и заучени реплики?

Завързахме затворниците си с въже в редица, за да ги контролираме лесно, след което поехме на юг. Бандитите бяха изключително засегнати, когато Гоблин и Едноокия прекратиха илюзията. Смятаха, че е не честно от наша страна.

Два дни по-късно стигнахме Вест. Господарката, подпомагана отново от илюзиите на двамата магьосници, които й придадоха някогашния й блясък, предаде дезертьорите на гарнизонния командир.

А за да ги замъкнем там, се наложи да убием само двама…

Малко отклонение от пътя. Сега нямаше нищо друго и Чар ставаше все по-близък с всеки изминал час. Трябваше да се изправя лице в лице с факта, че просто си плачехме за неприятности.

Основната част от Аналите, която спътниците ми си мислеха, че е у мен, оставаше в имперски ръце. Заловиха ги на Кралския мост — старо поражение, от което още болеше. Бяха ми обещали да си ги получа обратно точно преди кризата в Могилните земи, но тя предотврати това. Така че нямаше какво друго да направя, освен да отида и да си ги прибера сам.

Уилоу се намести по-удобно в стола си. Момичетата се разкикотиха, предизвиквайки се една друга да пипнат меката му като свила коса. Тази, чиито очи обещаваха най-много, протегна ръка и прокара пръсти по цялата й дължина. Уилоу хвърли поглед през стаята и смигна на Бесния Корди.

Това беше живот — поне докато братята и бащите на момичетата не се усетеха. Мечтата на всеки мъж, комбинирана с все същите смъртоносни рискове. Ако продължеше така и неприятностите не ги застигнеха, скоро щеше да тежи над четиристотин кила и да е най-щастливият охлюв в Талиос.

Кой би предположил? Скромна таверна в пуритански град като този. Обикновена дупка в стената — същата като стотици други, които човек можеше да намери на всеки ъгъл в родното му място. Нещо дотолкова непознато тук, че нямаше как да не забогатеят. Ако свещениците не се усетеха и не бръкнеха с пръчка в спиците.

Естествено, помагаше им и фактът, че са екзотични пришълци, които целият град искаше да види. Дори въпросните свещеници. И техните малки женички. А особено дъщерите им.

Дълго и опасно пътуване, докато стигнат дотук, но си струваше всяка мъчителна стъпка.

Той скръсти ръце на гърдите си и остави момичетата да си позволяват каквато дързост пожелаят. Можеше да се справи с тях. Да ги изтърпи , така да се каже.

Видя, че Корди отваря нова бъчва от горчивата третокласна зеленикава бира, която приготвяше. А глупаците плащаха три пъти повече, отколкото струваше. Що за извратено трябваше да е място, където никога досега не се е вясвала бира? Ад. Мечтата на момчета без особени умения, които не ги свърта на едно място.

Корди донесе нова халба и каза:

— Лебед, ако това продължава, ще се наложи да намерим някого за варенето на бирата. След няколко дни ще свърши.

— Е, и? Да не мислиш, че ще се застояваме? На тия свещеници вече започна да им прикипява. Ще си намерят оправдание да ни затворят. Тревожи се как ще си намерим отново толкова доходен бизнес, не кой ще ти помага за бирата. Какво?

— Какво какво?

— Защо така помрачня изведнъж?

— Пратеникът на съдбата току-що влезе през входната врата.

Уилоу се обърна, за да види новодошлия. Кинжала се беше прибрал. Висок, слаб и черен като абаносово дърво, с обръсната до блясък глава, а здравите му мускули помръдваха и при най-лекото движение. Изглеждаше изваян като статуя. Огледа се наоколо с очевидно неодобрение, след което отиде до масата на Уилоу и седна. Момичетата го зазяпаха — той беше не по-малко екзотичен от Уилоу Лебеда.