Глен Кук - Сенчести игри

Преувеличаваше, разбира се, но не прекалено. Преди битката в Могилните земи да ги погълне, могъщи сили, наречени Покорените, надзираваха провинциите и бързо и свирепо наказваха престъпленията. И все пак във всяка страна, независимо от епохата, винаги има хора, достатъчно смели или глупави, за да се опитват да преодоляват бариерите на закона. И други — достатъчно напористи, за да ги последват. Сега този процес се засилваше в една империя, останала без защитата на Покорените и техния спояващ законността ужас.

Надявах се, че за смъртта им все още не се е разчуло, защото планирах да навлечем някои стари одежди.

— Да започваме ли да копаем? — попита Мускуса.

— След минута — отвърнах. — Преди колко време се е случило?

— Няколко часа, не повече.

— И никой не се е навъртал наоколо?

— Напротив. Но те просто са си продължили.

— Явно са доста сериозна сбирщина бандити — промърмори Едноокия. — Щом като могат да си позволят да оставят разпръснати навсякъде тела.

— А може би се е очаквало да бъдат видени — отвърнах. — Може би се опитват да си създадат собствено баронство.

— Възможно е — каза Господарката. — Движи се внимателно, Знахар.

Вдигнах вежда въпросително.

— Просто не искам да те загубя — каза тя.

Едноокия се разхили, а аз се изчервих. И все пак беше хубаво да видя в нея искрица живот.

Погребахме телата, но оставихме каретата. И след като бяхме изпълнили дълга си на цивилизовани люде, продължихме нашето пътешествие.

Два часа по-късно Гоблин се върна. Мъргън беше застанал на завоя, където се забелязваше и от двете посоки. Намирахме се сред гора, но пътят изглеждаше добре поддържан, а дърветата около него — разчистени. Път, пригоден за придвижване на войска.

— Има странноприемница напред — каза Гоблин. — Но не ми харесва предчувствието за нея.

Нощта щеше да се спусне скоро, а следобеда изгубихме в погребване на мъртвите.

— Поне прилича ли на обитавана? — Местността, през която се движехме от погребението насам, изглеждаше много странно. Не срещахме никого по пътя, а фермите около гората бяха абсолютно изоставени.

— Предостатъчно. Двадесет души в постройката, други двадесет из гората. Още петима в конюшните, както и четиридесет коня и доста добитък.

Усложненията бяха достатъчно явни — да ги подминем или да налетим на опасността с рогата напред? Спорът стана доста буен. Мускуса и Хагоп искаха да отидем да проверим. В края на краищата разполагахме с Гоблин и Едноокия, ако нещата станеха грозни. Двамата магьосници обаче не им хареса да ги набутват в опасността, без да ги питат, и аз настоях да гласуваме. Мъргън и Господарката се въздържаха. Мускуса и Хагоп искаха да спрем, а Гоблин и Едноокия си хвърляха злобни погледи в очакване другият да избере позиция, за да може да заеме противоположната.

— Значи отиваме право там — казах аз. — Тези палячовци ще се разделят, но пак ще имаме мнозинство за… — И двамата магьосници се втурнаха да гласуват да спрем, само за да ме изкарат лъжец.

Три минути по-късно успях да зърна странноприемницата. Едър мъжага подпираше вратата и изучаваше Гоблин. Още един бабаит седеше върху разнебитено столче и дъвчеше слама. Мъжът на вратата се оттегли навътре.

Хагоп нарече бандитите, чието ръкоделие срещнахме по пътя, Сиводрешковци. А сивото беше цветът на униформите там, откъдето идвахме. На Наречието на Защитника, най-типичния за далечния север език, попитах мъжа на стола:

— Отворено ли е?

— Да. — Очите му се присвиха.

— Едноок, Мускус, Хагоп. Погрижете се за животните. — След това прошепнах тихо: — Улавяш ли нещо, Гоблин?

— Някой тъкмо излезе отзад. Вътре са на крак. Но не ми изглежда като непосредствена опасност.

На седящия на столчето не му хареса да си шепнем.

— Колко смятате да стоите? — попита ме. Забелязах татуировка на едната му китка — още един издайнически знак, че е емигрант от севера.

— Само за тази нощ.

— Претъпкано е, но ще ви сместим някак. — Самоуверен тип.

Тези гадове бяха като Паяци-вълци 1 1 Trapdoor Spider (англ.) — вид от семейство Ctenizidae , който се среща основно в Средна Азия, но има представители и у нас. Известен с това, че причаква жертвите си в тунели, покрити с капак от паяжина, и когато отминат, ги атакува в гръб. — Б.пр. . Странноприемницата явно представляваше база, където набелязваха жертвите си, но мръсната работа вършеха на пътя.

В самата сграда цареше пълна тишина. Разгледахме мъжете вътре, както и няколкото жени, които изглеждаха похабени от прекомерна употреба. Никак не бяха убедителни. Странноприемниците извън градове обикновено се ръководят от семейства, изобилстващи от деца и стара рода, с всичките им разправии и странности. Нищо от това го нямаше в картинката. Само сурови мъже и долнопробни жени.