Глен Кук - Сенчести игри

— Разбираш, Знахар, нали? Само няколко дни. Честно. Само колкото да оправя нещата. Империята е добра машина, която може да работи гладко, стига проконсулите да са сигурни, че някой командва отгоре.

— Добре, добре. Ще изтраем няколко дни. Ако задържаш хората на разстояние. А и ти стой далеч от тях поне през повечето време. Нека не те виждат твърде добре.

— Не възнамерявах така или иначе. О, да. Знахар?

— Да?

— Защо не ходиш да продаваш краставици на друг краставичар?

Разсмях се, изумен. С всеки изминал ден Господарката се превръщаше все повече в човек. И все по-способна да се смее над себе си.

Намеренията й бяха добри. Но всеки, който управлява империя, неизменно става жертва на администрацията. „Няколкото“ дни минаха и заминаха. След това още „няколко“. И още „няколко“.

Забавлявах се, като се ровех из библиотеките на Кулата в търсене на редки текстове от времето на Владичеството и преди това. Опитите да разплета усуканите нишки на северната история ме спасяваха от скуката, но за останалите беше наистина тежко. Нямаха какво друго да правят, освен да се крият от погледа на околните. И да дразнят Едноокия и Гоблин, въпреки че го правеха доста неуспешно. За тези от нас, които нямахме талант, Кулата бе просто голяма тъмна купчина камъни, но за онези двамата тя представляваше огромен генератор на магическа енергия, все още пълен с извратеняци, практикуващи черна магия. Живееха в постоянен ужас.

Едноокия се справяше по-добре от Гоблин. Успяваше да избяга от време на време, като отиваше до старото бойно поле, за да се отдава на спомени. Понякога се присъединявах към него, изкушен да приема поканата на Господарката и да поразровя гроб-два.

— Още не си съвсем спокоен, нали? — запита Едноокия един следобед, докато стоях и се взирах в надгробната плоча, носеща името и герба на един от Покорените на име Безликия. Тонът му беше толкова възможно най-сериозен.

— Не напълно — признах. — Не знам кое точно ме притеснява, а и вече няма голямо значение, но, като помислиш какво наистина се случи тук, нещата някак просто не се връзват. Искам да кажа, тогава всичко изглеждаше неизбежно. Голямо клане, което избави света от Бунтовниците и повечето от Покорените, а също и от Властелина. Но спрямо последвалите събития…

Едноокия беше тръгнал бавно напред, повличайки ме със себе си. Така стигнахме до място, което не беше маркирано никъде, освен в паметта му. Тук беше унищожено създание, наречено форвалака. Твар, която може би беше заклала брат му в началото, когато за пръв път се обвързахме с Ловеца на души — легатът на Господарката в Берил. Форвалака представляваше някакъв кръвосмучещ леопардлак, произхождащ от родните джунгли на Едноокия някъде на юг. Повече от година отне на магьосника да го догони и да си отмъсти.

— Мислиш си колко трудно се отървахме от Хромия — каза той. Звучеше замислено. Знаех, че си спомня неща, които смятах, че е изхвърлил от паметта си.

Така и не можахме да разберем със сигурност дали форвалака, който бе убил Тъпана, е същият, платил за смъртта му. Защото тогава Ловеца на души работеше заедно с друг Покорен, наречен Променливия.

А се твърдеше, че Променливия бил в Берил през съдбовната нощ. За да използва облика на форвалака и да избие управляващото семейство, подсигурявайки лесното приобщаване на Берил към империята.

Дори и Едноокия да не бе отмъстил на когото трябва, времето за сълзи отдавна беше отминало. Променливия се числеше сред многобройните жертви от битката при Чар.

— Да, наистина мисля за него — признах. — Убих го в странноприемницата, Едноок. Сигурен съм, че го утрепах. И ако не се беше появил отново, изобщо нямаше да се усъмня, че е мъртъв.

— А съмнения за тези?

— За някои.

— Иска ти се да се промъкнеш по нощите и да изровиш някой от тях, нали?

— Да, но за какво? В гроба ще има труп и никой не би могъл да отрече или потвърди, че това е един от Покорените.

— Те бяха избити от други Покорени и членове на Кръга. Доста различно е от бездарен смотаняк като теб.

Подозирах, че не говори за талант в магията.

— Знам. Само това ме спасява от пълно вманиачаване по темата. Вярата, че тези, които евентуално са ги убили, наистина имаха силата да го направят.

Едноокия отново обърна поглед към мястото, където някога стоеше кръст с прикования към него форвалак. След малко потрепери и се върна в настоящето.

— Е, вече няма значение, нали? Беше много отдавна, ако не и много далеч. А „много далеч“ е място, където ще се окажем достатъчно бързо, ако някога се измъкнем от тая дупка.