Глен Кук - Сенчести игри

Той придърпа смачканата си черна шапка напред, за да предпази очи от слънцето, и погледна към Кулата. Наблюдаваха ни.

— Защо иска да идва с нас? Все за това мисля. Каква полза има тя?

Едноокия ме погледна много странно. Бутна шапката обратно нагоре, сложи ръце на хълбоците си, поклати глава и след малко проговори:

— Знахар, понякога просто не мога да те разбера. Защо изобщо стоиш и я чакаш, вместо вече да ви разделят мили?

Добър въпрос — избягвах го всеки път, когато мислите ми се насочеха към него.

— Ами, аз я харесвам и мисля, че заслужава шанс за нормален живот. Всъщност е свястна. Наистина.

Мернах бегла усмивка, преди магьосникът да се обърне обратно към безименния гроб.

— Животът не би бил и наполовина толкова забавен, ако те нямаше теб, Знахар. Да те гледам колко си несръчен е почти обучение. Кога ще можем да се махнем? Мястото не ми допада особено.

— Нямам представа. Още няколко дни. Трябвало да се погрижи за някои неща…

— Каза го и предния…

Страхувам се, че станах малко остричък.

— Когато — тогава, няма да пропусна да те уведомя.

„Тогава“ сякаш никога нямаше да дойде. Дните отминаваха. Господарката не успяваше да се измъкне от паяжината на административния паяк.

После от всички провинции на империята започнаха да се стичат съобщения по повод едиктите, излезли от Кулата. Всички настояваха за незабавен отговор.

Вече две седмици стояхме затворени в това ужасно място.

— Искам да се махаме оттук, Знахар — настоя Едноокия. — Нервите ми не издържат вече това място.

— Виж, има неща, които тя трябва да свърши…

— Има неща, които ние трябва да свършим, поне според теб. Кой е казал, че нейните отговорности са с приоритет?

Гоблин също ми скочи. И с двата крака.

— Търпим твоето увлечение вече двадесет години, Знахар — преувеличи той. — Защото е забавно. Нещо, с което да те бъзикаме, когато стане скучно. Но не и с цената да бъда убит, абсо-мам-ка-ти-лютно ти го гарантирам! Пък ако ще да ни направи всичките фелдмаршали!

Озаптих внезапен пристъп на гняв. Доста усилия ми костваше, но Гоблин беше прав. Нито имах работа тук, нито беше честно да подлагам останалите на такъв риск. Колкото повече стояхме забутани в Кулата, толкова по-голяма ставаше опасността нещо да се разсмърди. Все по-трудно ни беше да се разбираме със стражите, които не можеха да понесат факта, че сме толкова близо до повелителката им, срещу която се борихме толкова много години.

— Ще потеглим утре сутрин — казах накрая. — Съжалявам. Бях избран да водя отряда, а не само себе си. Забравих го и ви моля да ми простите.

Хитрият стар Знахар. Гоблин и Едноокия изглеждаха порядъчно смутени. Позволих си мимолетна усмивка.

— Така че си пригответе багажите. Потегляме със зората.

Тя ме събуди посред нощ. За момент си помислих… после видях лицето й. Беше чула.

Помоли ме да остана само още един ден. Или два, най-много два. Не искаше да остава повече, отколкото ние, заобиколена и сякаш осмивана от всичко, което е загубила. Желаеше да замине, да тръгне с нас. С мен — единствения приятел, когото изобщо бе имала.

Сърцето ми се късаше.

Звучи много захаросано, когато го напишеш, но понякога просто трябва да постъпиш правилно, каквото и да ти коства. По някакъв начин се гордеех със себе си — не отстъпих изобщо.

— Това няма край — казах й. — Винаги ще има само още едно нещо, което трябва да се свърши. Катовар не става по-близо, докато аз седя и чакам. Смъртта обаче се приближава. Аз също те ценя. И не искам да те изоставя… Но смъртта броди във всяка сянка на това място. В сърцето на всеки мъж, ненавиждащ влиянието, което мислят, че имам върху теб.

Империята й просто беше такава, а и на много хора съм давал повод да ме мразят дълбоко.

— Но ти ми обеща вечеря в Градините на Опал.

„Обещах ти толкова повече от това“, крещеше сърцето ми, но на глас отвърнах:

— Така е. И обещанието остава. Но трябва да изведа хората си оттук.

Замислих се, докато тя ставаше все по-нервна — нетипично за нея. Виждах огънчетата на машинации и планове да блещукат в очите й. А също и как ги потушава. Имаше си начини да ме манипулира, и двамата го знаехме. Но Господарката никога не ги използваше, за да печели надмощие. Поне не с мен.

Предполагам, че всеки от нас в даден момент от живота си намира човек, с когото изпитва необходимост да бъде абсолютно откровен. Личност, чието добро мнение за нас се превръща в заместител на това, което светът си мисли. И това мнение в един хубав момент се оказва по-важно от всичките ни дребни, подмолни и подли планчета, алчност, страст или самообожествяване — всичко, към което се стремим, докато се опитваме да убедим света около нас, че сме просто обикновени и добри хорица. Аз бях нейната истина, а тя — моята. Имаше едно-единствено нещо, което криехме един от друг, защото се страхувахме, че излезе ли наяве, ще промени всичко и с откровеността ще се свърши веднъж и завинаги.