Глен Кук - Сенчести игри

А как да изпълниш номера с различните гозби, когато си свикнал да посещаваш места, където или изяждаш всичко в паницата, или умираш от глад? С майсторлък, ето как. Възползвах се от това, че персоналът се страхуваше да не изям тях , ако ме ядосат. Разпитах за това и онова, използвайки лекарската интуиция за намеците и премълчаните неща, и скоро разбрах всичко. Изпратих ги в кухнята с указание да не бързат много, защото може да имам гост.

Не че наистина очаквах Господарката. Просто спазвах процедурата. Възнамерявах да изпълня ритуала на срещата, пък ако ще и без другата половина.

Останалите гости непрестанно си намираха повод да минат край входа, за да видят новодошлия. Прииска ми се да бях докарал и ескорта си.

Изведнъж нещо, сякаш далечна гръмотевица, изтрещя, последвана от удар с чук наблизо. Вълна от шепот премина през Градините, а после настана гробна тишина. След това и тя отстъпи на ритмичното потропване на стоманени подметки, кънтящи в унисон.

Не можех да повярвам. Дори докато ставах да я посрещна, пак не вярвах.

Пред входа се появиха стражи от Кулата, после спряха и се разделиха. Между тях изприпка Гоблин, наперен като барабанчик, макар че в действителност изглеждаше точно като създанието, отстъпило му името си, което е изпълзяло от някой особено огнен ад. Светеше. От него се излъчваше подобна на пламъци мъгла, която изчезваше няколко крачки по-назад. Пристъпи в Стаята и я разгледа критично, а на мен намигна. След това измарширува до стъпалата в далечния край и застана с лице навън.

Какво правеха, по дяволите? Дообогатяваха и без това претрупаната си шега?

Тогава се появи Господарката — безмилостна и сияеща като излязла от фантазия, красива като сън. Почуках токовете на ботушите си и се поклоних. Тя се спусна, за да се присъедини към мен. Наистина изглеждаше като видение. Протегна ръка. Маниерите ми не ме предадоха въпреки дългогодишните ми упорити усилия.

Богове, какъв шок щеше да е това за клюкарите в Опал!

Едноокия я последва, обгърнат в тъмни мъгли, из които пълзяха сенки с живи очи. Той също огледа мястото.

Докато се обръщаше, за да заеме поста си, прошепнах:

— Тази шапка ще я изгоря, кълна се. — При всички илюзии, с които се беше окичил, продължаваше да я носи.

Той се изхили и застина неподвижно.

— Поръча ли вече? — запита Господарката.

— Да, но само за един.

Малка орда слуги се втурна покрай Едноокия, изпълнени с чист и неподправен ужас. Самият господар на Градините ги ръчкаше напред. Ако с мен бяха дразнещи, с Господарката се държаха абсолютно отвратително. Извинявам се, но дори аз никога не съм бил чак толкова впечатлен от когото и да било, независимо от властта му.

Беше бавна и дълга вечеря, която премина основно в тишина, докато аз хвърлях учудени погледи през масата, без да получавам отговор. Запомнящо се преживяване, макар и Господарката да намекна, че е присъствала на по-интересни вечери.

Проблемът ни бе, че сме прекалено много на показ, за да се наслаждаваме истински на вечерта. Не само пред тълпата, но и един пред друг.

По някое време си признах, че не съм очаквал наистина да успее. Тя отвърна, че внезапното ми напускане на Кулата я накарало да осъзнае, че ако просто не захвърли всичко, няма да се откъсне от веригите на империята, докато някой не я убие и не я избави от тая мъка.

— Значи просто си тръгна? Но така всичко ще се разпадне…

— Не. Взех някои предпазни мерки. Предоставих власт на хора, на които имам доверие. По начин, който бавно ще им дава все по-голяма и стабилна власт над империята, докато не станат пълноправните й господари. Преди да осъзнаят, че съм дезертирала.

— Надявам се. — Бляскав представител съм на философската школа, според която, ако нещо може да се прецака, то неизменно ще се прецака.

— Е, за нас няма значение, нали? Ние вече ще сме достатъчно далеч от всичко това.

— От морална гледна точка ни засяга, ако половин континент е хвърлен в гражданска война.

— Странно, струваше ми се, че съм направила достатъчно големи морални жертви. — Облъхна ме студен вятър. Защо, по дяволите, не мога да си държа скапаната голяма уста затворена?

— Извинявай — казах. — Права си. Не мислех какво приказвам.

— Извинението се приема. Трябва да ти призная нещо. Позволих си лека волност с плановете ти.

— Ъъ? — Един от по-интелектуалните ми моменти, да.

— Отмених плаването ти с онзи търговец.

— Моля? Защо?

— Не би било подходящо за легат на империята да пътува на продупчена баржа със зърно. Твърде евтино го даваш, Знахар. Галерата, която Ловеца на души построи — „Тъмните Криле“, е на кея. Наредих да я подготвят за пътуване до Берил.