Глен Кук - Сенчести игри

Нима любовниците изобщо са честни?

— Ще ни отнеме три седмици да стигнем до Опал. Още една, докато намерим капитан, на когото да се доверим, както и да накараме Едноокия да прекоси Морето на страданията. Така че точно след двадесет и пет дни, броено от днес, ще отида в Градините. Ще резервирам Стаята с Камелиите за вечерта.

Потупах подутината до сърцето си. Това бе красиво изработена кожена кесия, в която се намираха документите, обявяващи ме за генерал на имперските войски и легат, отговорен единствено пред самата Господарка.

Безценно, наистина безценно. И още една добра причина старите й слуги да ме мразят неистово.

Не знам точно как се случи. Някаква шега по време на един от кратките моменти, когато тя не беше заета да раздава заповеди и да подписва укази. После се оказах обкръжен от армия шивачи и оборудван с пълен набор имперски униформи. Вероятно никога няма да разкрия истинското предназначение на всичките тия шнурове, значки, копчета, медали, джаджи и финтифлюшки. Чувствах се безкрайно глупаво с целия този хаос върху себе си.

Обаче не ми трябваше много време, за да видя някои новосъздадени възможности в новата ситуация, която в началото приех за някаква много сложна шега.

Понякога тя има такова странно чувство за хумор — невинаги да взема мракобеснически лишената си от веселие империя съвсем насериозно. И съм сигурен, че е видяла приложенията преди мен.

Така или иначе, говорехме за Градините на Опал и Стаята с Камелиите — върхът на снобския елит в града.

— Ще вечерям там — казах й. — Добре дошла си да се присъединиш към мен.

В очите й пробягаха следи за нещо скрито.

— Добре — каза само. — Ако съм в града.

Това беше един от тези моменти, в които се чувствам ужасно неудобно. Когато каквото и да кажеш, не е правилно и в общи линии каквото и да имаш предвид, излиза нещо съвсем погрешно. Не ми дойде друго на ум, освен типичния подход — запазена марка на Знахаря.

Започнах да отстъпвам.

Така се разбирам с жените — тичам за прикритие при първия намек за притеснение.

Почти успях да стигна до вратата, но тя можеше да ме настигне, когато пожелае. Прекоси делящото ни разстояние и ме прегърна, облягайки глава на гърдите ми.

А ето как те се разбират с мен, бедния сантиментален глупак. С джобен романтизъм. Така де, не е нужно дори да ме познават, за да проработи номерът им. Когато искат да ме подкопаят, просто пускат кранчето.

Държах я, докато не беше готова да бъде пусната. Не посмяхме да се погледнем в очите и аз просто излязох. Ясно. Не беше обърнала внимание на тежката артилерия.

Е, играеше честно. Почти. Трябва да й го призная. Дори когато беше Господарката . Хлъзгава и измамна, но повече или по-малко честна.

Професията на легата носи всякакви интересни права над придобиването на собственост и разграбването на съкровищници. Събрах глутницата шивачи и ги насъсках срещу моите хора. Раздадох пълномощия и изведнъж Гоблин и Едноокия се оказаха полковници. Хагоп и Мускуса превърнах в капитани. Добавих малко блясък дори на Мъргън, като го направих лейтенант. Раздадох на всички ни тримесечни надници в аванс.

Момчетата обаче бяха все така нервни. Мисля, че една от причините Едноокия толкова да бърза да се махне от Кулата беше откриването на кротко местенце, където на воля да злоупотребява с привилегиите си. За момента се задоволяваше да спори с Гоблин чие пълномощие носи по-голяма тежест. И двамата не попитаха за внезапната смяна на късмета ни.

Най-странната част беше моментът, когато Господарката ме извика, за да ми раздаде пълномощията, и настоя да й дам истинско име, което да впише в документите. Отне ми известно време да си спомня как в действителност се казвам.

Напуснахме Кулата според плана. Само че не го направихме като разпуснатата хайка, която беше влязла.

Пътувах в черна желязна карета, теглена от шест яростни и също толкова черни коня. Мъргън управляваше, а Хагоп и Мускуса яздеха от двете ми страни като стражи. Едноокия и Гоблин не харесаха каретата и препускаха съответно зад и пред нея върху по-малко нахъсани и прекрасни жребци от онези, които теглеха впряга. Заедно с двадесет и шест души конна стража за ескорт.

Конете, които тя ни даде, породисти, диви и невероятно красиви, се предоставяха само на истинските първенци в империята. Бях яздил някога такъв, по време на битката при Чар, когато двамата с нея преследвахме Ловеца на души. Тези животни можеха да тичат сякаш вечно и без умора. Магически зверове — дар, по-ценен, отколкото някой от нас можеше да си представи.